"
БезцелиеНямаш нужда от достъпни пътеки.
Нито от пътища лесни и ясни,
по които само хора се срещат
с вярна посока и правилно място.
Поеми на далечно безцелие -
там където никой не е минавал,
дето съкровища има безценни,
недокоснати още и невидяни...
И вървиш в поднебесната стая.
Стените ѝ - от елхова горичка.
Подът ѝ - пъстроцветна морава,
а таванът - светлосиня усмивка.
И приседнеш до някое изворче,
хвръкне в небето уплашено птиче,
а зад теб с любопитни очички
през храсталака лисиче наднича.
Поспре за минутка минаващ човек.
И той - без път и пътека - къде ли...
Поприказвате и тръгнете - всеки
в неговото си лично безцелие.
А утре другаде може да бъдеш.
А вдругиден... Няма как да познаеш.
Може би ще печеш раци и гъби
и звезди ще броиш в спално чувалче...
По безпътища душите ни бродят -
те вечно имат нужда от приказка.
Никой път където искаш не води,
а докъдето е правен да стига."
Иваномир Цанков