"Никълъс Янг се свлече в най-близкото кресло в хотелското фоайе, смазан от умора след шестнайсетчасовия полет от Сингапур, пътуването с влак от летище "Хийтроу" и уморителното бъхтене пеша по наводнените от дъжда улици. Братовчедка му Астрид Лионг потрепери стоически до него и всичко това само защото майка ѝ Фелисити, неговата дай гу че, което ще рече "голяма леля" на кантонски, заяви, че било грях да хванат такси за девет преки, и накара всички да изминат целия път от метростанцията на Пикадили пеша. Всеки друг страничен наблюдател на сценката щеше да съзре едно необичайно сдържано осемгодишно момченце и едно крехко дребничко момиченце, които кротуваха в ъгъла, но от писалището си над фоайето Реджиналд Ормзби видя само две китайчета, които бяха оставили мокри петна върху дамаската на канапето с подгизналите си палтенца. Три китайки стояха прави до тях и се подсушаваха трескаво с книжни кърпички, докато един юноша се пързаляше като подивял във фоайето и кецовете му оставяха кални следи по черно-белите мраморни квадрати. Ормзби се втурна стремглаво по стълбите от мецанина, защото знаеше, че ще отпрати чужденците по-бързо от служителите на рецепцията.
– Добър вечер, аз съм управителят на хотела. Какво обичате?
– Добър вечер, имаме резервация – отвърна жената на безупречен английски.
Ормзби присви очи изненадано.
– На чие име?
– Елинор Янг и фамилия.
Ормзби изстина – позна името най-вече защото Янг бяха резервирали апартамент "Ланкастър". Но на кой да му мине през ума, че Елинор Янг ще се окаже китайка, и какъв вятър, за бога, я беше довял тук? В "Дорчестър" и "Риц" може и да пускаха такива като нея, но това беше "Калторп", собственост на Калторп-Кавендиш-Горс от времето на Джордж IV, чиято политика на управление го беше превърнала в частен клуб за семейства от рода на онези, които се появяваха в "Дебретс" или "Готския алманах". Ормзби огледа раздърпаните жени и мокрите до кости дечурлига. Вдовицата на Акфийлд беше отседнала за почивните дни и той не искаше да си представя какво ще си помисли маркизата за тази групичка, когато се появи утре на закуска. Затова бързо взе решение.
– Ужасно съжалявам, но не намирам резервация на това име.
– Сигурен ли сте? – попита учудено Елинор.
– Напълно.
Ормзби се озъби в напрегната усмивка.
Фелисити Лионг отиде при снаха си на рецепцията.
– Проблем ли има? – попита тя припряно, нетърпелива да се качи в стаята, за да си подсуши косата.
– Аламак, не могат да намерят резервацията ни – въздъхна Елинор.
– Как така? Да не би да си дала друго име? – попита Фелисити.
– Не, ла. Защо да давам друго име? Резервацията беше на мое име – отвърна раздразнено Елинор. Защо Фелисити вечно я изкарваше негодна за нищо? Тя се обърна отново към управителя. – Сър, бихте ли проверили отново? Аз потвърдих резервацията само преди два дни. Трябваше да ни настаните в най-големия ви апартамент.
– Да, знам, че запазихте апартамент "Ланкастър", но никъде не откривам името ви – не отстъпваше Ормзби.
– Извинете, но щом знаете, че сме резервирали апартамент "Ланкастър", защо не ни дадете стаите? – попита объркана Фелисити.
Мътните ме взели! Ормзби се наруга, че се е изтървал.
– Не, не, вие не ме разбрахте. Исках да кажа, че вие си мислите, че сте запазили апартамент "Ланкастър", но аз със сигурност не намирам резервацията ви в регистъра.
Той им обърна гръб и известно време си даваше вид, че рови в някакви книжа. Фелисити се надвеси над полирания дъбов плот, придърпа подвързаната с кожа книга за резервации и запрелиства страниците ѝ.
– Вижте! Тук пише "Госпожа Елинор Янг – апартамент "Ланкастър" за четири нощувки". Нима не го видяхте?
– Госпожо! Това е поверително! – изкряска гневно Ормзби и сепна двамата си подчинени, които хвърлиха сконфузени погледи на началника си.
Фелисити примижа срещу олисяващия мъж с почервеняло лице и изведнъж положението ѝ се изясни. Не беше срещала този особен вид презрително отношение още от времето, когато беше дете и растеше в залязващите дни на колониален Сингапур, и смяташе, че този род открит расизъм е изчезнал."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.50 / 4 гласа 
