"Онова, което си измислих сам
В Европа войната бе започнала още предишната есен, у нас не се беше променило почти нищо чак до края на пролетта, когато изневиделица нахлуха тълпи от бежанци и наводниха Лисабон и крайбрежието. Свариха ни неподготвени. Вестниците не споменаваха, че се случва нещо необичайно, но дори частицата тревожна истина, която достигаше до нас, силно ни безпокоеше. С основание. Бежанската криза - едва по-късно щяхме да го осъзнаем - бе започнала и с всеки изминал ден ставаше все по-тежка и по-сложна. Извънредно положение не беше въведено единствено поради твърдоглавото убеждение на португалската държавна върхушка, че истината е вредна, особено ако стане публично достояние. Мистър Блек се стараеше да върши своята работа така, сякаш не се случва нищо необичайно. Дни наред, щом се наложеше, той успокояваше духовете, като повтаряше официалното становище на властта.
– Господа, няма никаква причина за безпокойство. Наслаждавайте се, докато сте наши гости, и всичко ще бъде наред. Не беше никак трудно да му се повярва. Според онова, което можеше да се види, наистина всичко беше съвсем наред. Впрочем през тези дни Ещорил повече от всякога приличаше на Биариц или Монте Карло. Интересното от днешна гледна точка е, че тогава никой не подозираше онова, което до голяма степен се усещаше навсякъде около нас, а именно: вече течаха първите дни на краткото, но очарователно време, наречено по-късно златното време на Ривиерата.
Този ден управителят имаше толкова работа, че не смогваше даже и цигара да запали. Едва късно следобед успя да се измъкне от суматохата. Помоли да не го безпокоят. Останал сам в кабинета си, той се отпусна на стола и като каубой вдигна крака на писалището. Дори някой да го беше видял така разпасан, щеше да бъде несправедливо да го упрекне. Ходилата му бяха толкова изтормозени, че цяла нощ усещаше в леглото как смъдят. Освен това беше американец, а при тях такова държание не се смяташе за неприлично. От нещата, намиращи се на писалището на управителя на Паласио, освен краката, заслужаваше да се спомене сутрешният вестник и папка с досиетата на гостите. Прелисти вестника; на заглавната страница Република известяваше: "Най-дългият ден в годината". Това беше истина, стенният часовник показваше, че е минало шест часа, а навън слънцето бе все още ярко и блестящо. Впрочем не откри нито дума нито за бежанците, нито за възможна германска или испанска агресия срещу Португалия, за което масово се шушукаше из Лисабон. Възнамеряваше да прегледа формулярите от досиетата, преди да ги предаде на полицейските власти, но не беше в състояние да го стори - просто не му стигаха силите. Затвори очи. В тъмнината зад клепачите чу шумове, каквито обикновено не долавяше: глъчката отвъд стените, стъпките на горния етаж, бълбукането на вода в далечината. Някой почука на вратата. Изтръгнат от дрямката, погледна часовника. Сигурно имаше нещо спешно, беше едва шест и половина. Изпъна гръбнак на стола, оправи маншетите и яката, изтърси пърхота от раменете си и изчака да се почука отново.
– Заповядайте, влезте! - покани човека. Беше Лино, консиержът. Влезе при шефа и лаконично изложи същността на проблема. – Извинете, господин управител, че така... Въпросът, изглежда, е деликатен. Боя се, че няма да можем да минем без вас... Лино беше опитен служител и ако имаше избор, нямаше да го обезпокои. Ситуациите, при които лично управителят трябваше да вземе решение, по-рано редки, напоследък все повече зачестяваха. Ставаше дума винаги за едно и също - гостите искаха да платят сметката си в хотела със скъпоценности вместо с пари в брой. Дилемата на Блек беше по-скоро от етичен, а не от комерсиален характер: дали от хора, останали без покрив над главата, да откупи бижута, произведения на изкуството и антикварни ценности на благоприятни за него цени. Ако приемаше единствено пари в брой, никой нямаше да го обвини в лихварство, ала как да откаже гостоприемство на бездомници само защото не разполагат с твърда валута, с която да платят? Нямаше причини да разпитва повече. Помоли да въведат госта, но нека Лино, след като вече е наясно за какво се отнася, да благоволи да остане, за да може, ако нещо се закучи, да се притече на помощ. Кабинетът на управителя на хотел Паласио миришеше на тютюн и кедрово масло, с което се полират мебелите. Гостът се ръкува с домакина и седна на предложеното място. В ръцете си стискаше чаша с лимонада. Управителят започна разговора конвенционално:
– С какво мога да ви помогна, млади господине? С няколко изречения на добър английски с африкански акцент гостът обясни, че му трябва пълен пансион за неопределено време.
– Сам ли пътувате? - поинтересува се управителят.
– Сам - потвърди гостът. По всичко личеше, че недискретността на хотелиера не го смути. По някаква причина на управителя тогава му се стори, че не би било лошо гостът да се легитимира, и го помоли да му покаже документите си. От белгийския паспорт научи основните лични данни: Име: Габриел Франклин, Пол: мъжки, Семейно положение: неженен, Дата и място на раждане: 23 юли 1930 г., Антверпен, Постоянен адрес: Пеликанстрат 612 б, Антверпен. Входната виза за Португалия - редовна, издадена в Бордо преди няколко дни - беше подписана с името Мендеш. Резервацията на стаята беше направена навреме. Единственият спорен въпрос бе, че мосю Франклин след по-малко от месец щеше да навърши десет години. Следователно мосю Франклин беше дете. Изгубено дете."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа 
