Четиринайсет дни

Четиринайсет дни Времетраене: 0:51 мин. С вкус на гръцко лято Манди Багот Времетраене: 0:44 мин. Минералните води на България Росица Тодорова Времетраене: 0:56 мин. Атмосфера Тейлър Дженкинс Рийд Времетраене: 0:57 мин. Пожарната Ан-Софи Боман Времетраене: 0:46 мин. Агент Лу Мод дьо Бел Времетраене: 0:53 мин. Загадката Людмила Живкова Крум Благов Времетраене: 1:00 мин. Родена от бурята Лорин Хамилтън Мъри Времетраене: 1:00 мин. Навици за успех For Dummies Дирк Зелер Времетраене: 0:56 мин. Как да правиш зелено на зелено Димитър Калайджиев Времетраене: 0:54 мин. Момичето в капана Робърт Дъгони Времетраене: 0:46 мин.

Колективен роман под редакцията на Маргарет Атууд. В капана на пандемията...

Четиринайсет дни, чието действие се развива в една жилищна кооперация в Ню Йорк в началото на пандемията от Ковид-19, е неустоим и единствен по рода си колективен роман, дело на Писателската гилдия, уникален най-вече с произхода си - всеки участник в тази разнообразна и ексцентрична съседска общност говори с гласа на различен писател, от Маргарет Атууд и Дъглас Престън до Джон Гришам.

Една седмица след началото на локдауна обитателите на стара кооперация в Манхатън започват да се събират на покрива и да разказват истории. С всяка следваща вечер бройката им расте, все повече съседи идват на покрива и носят столове, щайги и преобърнати кофи. И постепенно се превръщат от непознати в истински съседи. В тази подобна на Декамерон творба, редакторите Маргарет Атууд и Дъглас Престън, както и звездният набор от писателски гласове, създават красива ода за хора, попаднали в капана на пандемията. Този шеметен разказ с неочакван край показва как въпреки страданието и изгубения живот някои общности съумяха да излязат по-силни от премеждието.

В този сборник от разкази, който се чете като пълноправен роман, се срещаме със следните автори:
Маргарет Атууд, Пат Къмингс,Силвия Дей, Диана Габалдън, Тес Геритсън, Джон Гришам, Мария Инохоса, Ерика Джонг, Дъглас Престън, Джеймс Шапиро, Р. Л. Стайн, Скот Тароу, Мег Уолицър, Чарли Джейн Андерс, Дженин Капо Крусет, Джоузеф Касара, Анджи Круз, Ема Донахю, Дейв Егърс, Мира Джейкъб, С. Дж. Лайънс, Селест Нг, Томи Ориндж, Мери Поуп Осборн, Алис Рандъл, Ишмаел Рийд, Роксана Робинсън, Нели Розарио, Хамптън Сайдс, Нафиса-Томпсън Спайърс, Моник Труонг, Луис Алберто Уреа, Рейчъл Вейл, Уайк Уанг, Каролин Рандъл Уилямс, Дешон Чарлс Уинслоу.

"Ден 1. 31 март, 2020.
Викайте ми 1А. Аз съм домоуправителката на кооперация, намираща се на улица Ривингтън в Долен Ист Сайд, град Ню Йорк. Въпросната кооперация е шестетажна, няма асансьор и носи нелепото име Фърнсби Армс, реално е окаяна дупка, която някой отдавна е трябвало да събори. Определено изостава драматично от величавата юпификация на квартала. Доколкото ми е известно, тук никога не са живели знаменитости, нито серийни убийци, нито подривни елементи като художници на графити, нито прословути с пиянството си поети, радикални феминистки и още по-малко бродуейски музикантчета от началото на двайсети век, мечтаещи за билет до манхатънската Тин Пан Али, меката на музикалните продуценти по онова време, далеч преди Великата депресия. Е, може и да е имало едно-две убийства - сградата би била идеалният мизансцен, - но нищо, което да стигне до първа страница на Ню Йорк Таймс, нито до последната впрочем. Истината е, че почти не познавам обитателите на сградата. Нова съм тук, получих работата преди няколко седмици, горе-долу по времето, когато затвориха града заради Ковид. Апартаментът върви с работата. Номерът му - 1А - остави у мен погрешното впечатление, че жилището се намира на първия етаж. Когато пристигнах тук обаче - а по онова време вече беше късно да бия отбой, - истината лъсна. Апартаментът се намираше в сутерена, беше тъмен като килера за метли на Хадес и на всичкото отгоре нямаше покритие на мобилните телефони. В тази сграда сутеренът се води първи етаж, вторият етаж реално е първият етаж и така нагоре, до шестия. Пълна измама.

Домоуправителската заплата във Фърнсби Армс е смешна, но аз бях отчаяна, когато се съгласих, а и поне нямаше да свърша на улицата. Баща ми е румънец, дошъл тук като тийнейджър, по-късно се оженил, а през целия ми съзнателен живот си скъсваше задника от работа като домоуправител на една сграда в Куинс. По някое време съм се родила аз. Когато бях на осем, майка ми си тръгна и не се върна. Аз се влачех с татко, когато той поправяше течащи кранове, сменяше електрически крушки и даряваше мъдрост. Бях много сладко дете, затова той ме водеше със себе си като гаранция за по-големи бакшиши. (Още съм си сладка, много благодаря.) Баща ми беше от онези домоуправители, с които хората обичат да споделят. Докато той отпушваше запушени тоалетни или слагаше отрова за хлебарки, обитателите си изливаха душата. Той им съчувстваше, утешаваше ги и ги благославяше. Винаги имаше на разположение по някоя стара румънска поговорка за утеха или позабравена мъдрост от Карпатите - това, плюс румънския му акцент, му придаваше особено дълбокомислие. Хората в сградата го обожаваха. Поне някои от тях. Аз също го обичах, защото в поведението му нямаше нищо измамно. Той наистина си беше такъв - топъл, мъдър и грижовен баща, който се прави на строг. Имаше само един недостатък - донесъл беше със себе си твърде много от Европа и не осъзнаваше как Америка всеки ден му бръсне задника до голо. Да кажем, че аз не съм наследила неговия мил и всеопрощаващ нрав.

Татко искаше друг живот за мен, а не и аз като него да отпушвам хорските тоалетни. Пестеше като луд, за да ме прати в колеж. Получих баскетболна стипендия за Щатския университет на Ню Йорк и планирах да стана спортна журналистка, по-точно да коментирам мачове. Доста спорихме за това - тате искаше да стана инженерка още откакто спечелих наградата за роботика на онзи научен панаир, спонсориран от Лего, в пети клас. С колежа не се получи. Изритаха ме от баскетболния отбор, когато дадох положителна проба за трева. Скоро след това отпаднах заради невзети изпити, а тате остана с дълг от трийсет хиляди долара. В началото не бяха трийсет хиляди, а само малък заем, който да подпомогне стипендията ми, обаче с лихвите сумата порасна като тумор. След като напуснах университета, известно време живях във Върмонт, където ме издържаше любовницата ми, обаче стана една беля и се върнах да живея при баща си, бях сервитьорка в Червеният омар в мола в Куинс. Когато алцхаймерът на татко се влоши, започнах да го покривам в сградата, доколкото ми беше възможно, поправях това-онова сутрин, преди да отида на работа. Уви, след известно време една гадина от съседите, крастава жаба пар ексаланс, го наклепа пред собственика и той принуди тате да се пенсионира. (Понеже разполагах с ключове за всички апартаменти в сградата, набутах голям плик с кубчета лего в кенефа на краставата жаба за благодарност.) Наложи се да настаня татко в дом за възрастни. Пари нямахме, затова щатът го настани в един център за хора с деменция в Ню Рошел. Вечнозелената къща. Какво име само. Вечнозелена. Единственото зелено нещо там бяха стените - с онзи гаден оттенък на повръщано, характерен за лудниците, сещате се за кой цвят ви говоря. Елате заради стила на живот. Останете доживот. В деня, когато го закарах там, тате ме замери с чиния фетучини. Преди локдауна го посещавах при всяка възможност, което не беше често, заради астмата ми и поради нескончаемата катастрофа, в която живеех. Лайно-строфата, позната още като Моя живот.

Започнаха да ме засипват сметки, свързани с лечението и престоя на татко в центъра, а уж здравната каса трябваше да покрива всичко. Обаче не, не покрива. Само почакайте старостта и болестите да почукат на вратата ви. Да бяхте видели петсантиметровата купчина със сметки, която подпалих в едно кошче за боклук и така задействах противопожарната аларма. Това беше през януари. Сградата нае нов домоуправител - мен не ме искаха, защото съм жена, нищо че познавах сградата по-добре от всеки друг - и ми дадоха едномесечно предизвестие да се изнеса. Уволниха ме и от Червеният омар, защото бях пропуснала твърде много смени покрай баща си. Накратко, останах без работа, много скоро щях да остана и без дом, и стресът от тази ситуация предизвика нов астматичен пристъп, толкова тежък, че ме закараха по спешност в Презвитерианската болница, където ме включиха на разни машини. Когато ме изписаха, установих, че някой ми е изнесъл багажа от апартамента - всичко, включително нещата на татко. Разполагах кажи-речи само с телефона си и слава богу, защото в пощата ме чакаше имейл с предложение за тази работа във Фърнсби на улица Ривингтън, която уж включвала и мебелиран апартамент, и така аз налапах въдицата.

Всичко се случи много бързо. Онова с коронавируса беше само любопитна новина в края на емисиите за дребен проблем на гъза на географията, а после, за нула време, се превърна в глобална пандемия току под носа ни. Планирала бях да ида при татко веднага щом си намеря нова квартира, а междувременно се свързвах с него по Фейстайм в Оповръщано-зелената къща почти всеки ден с помощта на един санитар. А после изневиделица пратиха Националната гвардия да заварди Ню Рошел и тате се озова блокиран в епицентъра на бурята. И още по-лошо, вече не можех да се свържа с никого в старческия дом, не вдигаха нито на регистратурата, не вдигаше онзи санитар, татко също не си вдигаше мобилния. А аз звънях ли, звънях. Отначало даваше свободно до безкрай - или това, или някой сваляше слушалката от телефона на рецепцията и постоянно даваше заето, - или гаден компютърен глас ми казваше да оставя съобщение. През март затвориха тотално града заради Ковид, а аз се озовах в гореспоменатия сутеренен апартамент, пълен с всякакви боклуци, в окаяна сграда, чиито обитатели не познавах."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg