"– Знаеш ли кой си? – попита стоманенокосият шеф Ричард Дрей. Седеше зад бюрото си в кабинета си във Вашингтон. Кабинетът миришеше на горещ шоколад. На гърдите на Дрей висяха вързани с връзка за обувки очила.
– Онзи, когото виждам, когато погледна в огледалото? – отвърна по-младият мъж, седнал от другата страна на бюрото в пролетния понеделник сутрин.
– Не. Ти си Кондора. Новият ни Кондор. Един южноамерикански консорциум на наемни убийци и двама предишни тайни агенти на Чичо Сам използваха това кодово име.
– И какво се е случило с предишните двама?
– Единият стана Уотъргейт взломаджия. Другият изкара... странен късмет.
– Мога да си представя.
– Това не е твоя работа.
– Разбира се, че е – каза Кондора. – Аз съм кибершпионин. Ровя се в мрежата. Намеря ли нещо интересно, пускам доклад в секретната ни мрежа. Марк Твен казва, че историята не се повтаря, но може да се римува. Опитвам се да си представя тези рими.
– Представяш си рими. – Повторено. Реторично. Недоволно. Укорително.
– Това си е дарба. – Кондора сви рамене.
– В смисъл дар? От ЦРУ? Ха!
– Ха? – повтори Кондора въпросително.
– Да не би да си мислиш, че имам доверие на ЦРУ? Задържахме тази секция с отворен код във Вътрешна сигурност, защото те откачиха, когато всички бяхме сложени под шапката на директора на Националното разузнаване. А миналата седмица ни те натресоха тук. Сега получавам оплаквания, че използваш достъпа си до свръхсекретни материали, за да следиш някаква мисия на Пентагона, която се казва... – Дрей направи справка с монитора – "Тътнещ гръм". Защо прекрачваш рамките, очертани от длъжностната ти характеристика?
– Виждам лицата на нашите момчета – каза Кондора, въображението рисуваше в ума му дванайсетимата командоси от Делта Форс в миришеща на мухъл пакистанска казарма.
Кондора беше обсебен от тези американски войници покрай видеоматериалите и другите данни в секретните мрежи, които преглеждаше. Дванайсет мъже от плът и кръв, чиято съдба бе определена от откриването на ЦРУ на база на Ал Кайда в едно афганско село – заплаха, която абсолютно сигурно пасваше на всяко предвиждане и на всяка прехваната комуникация, от съобщения между близки на терористите телевизионни журналисти до телефонни разговори в Малайзия. Кондора беше запознат с всяка прошепната от информатор дума, с всяка сателитна снимка на Агенцията за национална сигурност, показваща брадати "селяни" с калашници.
"Тътнещ гръм" беше хирургически удар. Дванайсет американски командоси щяха да бъдат вкарани в селото със стелт хеликоптер в студената нощ, тихомълком да ударят командния център на Ал Кайда и да го удържат, докато вълната рейнджъри не пристигне с хеликоптери през планинските хребети по зазоряване, за да освободи останалата част от селото и да оплеви фанатиците сред невинните.
– Знам какво става там – каза Кондора на шефа Ричард Дрей в онази пролетна сутрин. – Знам, че операцията им започва след трийсет и един часа. Но не знам какво ме тормози.
– Няма значение. "Тътнещ гръм" е покрита и не ти си покривалото.
– Ако не аз, кой?
– Кой ли? Ти си Кондор, а не бухал. Повече никакви... неоторизирани разглеждания!
– Ще се постарая. – Кондора излезе от личното леговище на шефа си в лабиринта.
Погледна пещерата на втория етаж в смесения квартал на жилищни и офис сгради на трийсет и една преки западно от тигрите в Националната зоологическа градина. Специалистите по сигурността бяха зазидали прозорците, за да затворят напълно лабиринта от кабинки. По "стълбите на Яков" над всяко отделение с пластмасови стени, стигащи до гърдите, танцуваха сини искри. Целта им беше да смущават подслушващи микровълни и благодарение на тях шпионската фабрика на втория етаж приличаше на лабораторията на д-р Франкенщайн, в която непрекъснато нещо пращи и пука.
Цветните разпечатки, залепени по стените на кабинката на Кондора, бяха като калейдоскопични стенописи. Засекретени доклади и страници на сайтове на терористи висяха до свалени от мрежата сцени от филми като "Боен клуб", "Великолепната седморка", кримки от миналия век, за които никой от колегите му не беше и чувал, както и любимите на целия офис "Матрицата" и "Социалната мрежа". Цветна снимка на димящия Световен търговски център от 11/9 беше залепена за зелената пластмасова преграда до напълно черния силует от "Ню Йоркър" в памет на кулите близнаци. Единствената лична снимка на Кондора го показваше как се катери по стена в зала за тренировки.
Вместо да отиде в кабинката си, Кондора отиде до кафе машината, където си мислеше, че никой няма да го чува, и извади телефона си от сивото си спортно сако.
– Сега пък какво? – каза жената, която вдигна.
– Трябва да ме измъкнеш оттук! – прошепна Кондора.
– Използвах връзки, за да те вкарам там. А седмица по-късно вече искаш да се махнеш! Няма връщане. Не и сега. Политиката... Загазил ли си?
– Не точно.
– Само не пак! Кажи, че не е същото!
– Както ти казах преди десет дни, нещо около онази афганистанска операция...
– Те човърка. Твоето ровичкане събуди параноиците във Фирмата. Трябваше да обещая, че ще престанеш, че си добра сделка за Вътрешна сигурност, че...
– Виж, тази сутрин почти открих какво ме тормози! – Кондора усети миризма на изгоряло кафе. "Ако ѝ бях писал, нямаше да ми се налага да чувам гласа ѝ". – Просто искам да си върша работата.
– Не. Върши работата, която те искат. Аз вече не съм ти шеф.
– Но ти ме познаваш. Няма да спра, така че... Къде си сега?
– В колата си до Белия дом.
– Да се видим. След двайсет минути. Там, където те залях.
Чу шума на улично движение. Гневни клаксони. Колелцата в главата му се въртяха яростно.
– Хайде, Рене – каза Кондора. – Помогни ми да го изясня.
Рене Лейк въздъхна.
– Двайсет и пет минути.
Кондора прибра телефона в джоба си. Видя, че никой от останалите петима дежурни аналитици не го гледа. Вратата на шефа беше затворена. Кондора изхвърли горещата тиня от стъклената кана за кафе в мивката. Изключи машината и я отвори. Издърпа някаква червена жица. Затвори машината. Натисна копчето за включване.
Лампичката не светна.
Въздъхна виновно, отиде до интеркома на стената и натисна копчето.
– Да? – прогърмя гласът на Дрей от говорителя.
– Кафе машината е умряла – каза Кондора на интеркома. – Отивам до "Старбъкс". Искаш ли мока?
– Не е честно! – извика някой от лабиринта кабинки.
Останалите петима аналитици надникнаха над зелените си прегради.
Хуан се надигна като замислен защитник от Националната футболна лига.
– Най-добре всички да идем.
– Излизането на служители по лична... – избумтя безтелесният глас на шефа.
– Мотивационна среща на екипа! – обади се Сарита. Официално се водеше, че "стълбите на Яков" са безопасни, но Кондора се тревожеше всеки път, когато виждаше как статичното електричество обрамчва красивото бомбайско лице на Сарита.
– Не! – извика той на интеркома и на колегите си. – Искам да ида сам!
– Не е прието началник да иска услуги от подчинените си – прогърмя безтелесният глас. – Без сметана.
Бийтълсите – двама аналитици с рошави ретро прически – плеснаха длани през синята електрическа мълния, която се стрелна нагоре от преградата между кабинките им.
– Аз тръгвам! – Кондора побърза да изпревари петимата си колеги, които ставаха от местата си. Излезе на стълбите и очите му се напълниха със слънчевата светлина, нахлуваща през стъклената врата на първия етаж, способна да издържи на откос на АК-47.
Докато бързаше надолу по стълбите, затърси телефона в джоба си, за да се обади на Рене.
Видя някакъв пощальон да се качва по външните стъпала към стъклената врата.
Видя кожената чанта, притисната към гърдите на синята униформа.
Кондора отвори вратата.
– Благодаря. – Пощальонът влезе във фоайето. На табелката на гърдите му пишеше "Бърт". Той започна да пъха пликове в пощенската кутия, в чиито стени бяха скрити химически сензори. – И благодаря отново, че ме качи вчера в дъжда. Повечето хора изобщо не ни виждат. Сякаш пощальоните сме невидими.
– Аз виждам призраци. – Кондора неспокойно опипа телефона си.
– Това не е репликата от филма.
– Работиш с това, с което разполагаш.
– Така си е – съгласи се пощальонът. – Което ми напомня...
Бърт кимна към табелата, поставена до звънеца на вратата.
– "Финикс Дейта Системс". С какво се занимавате?
Колегите му аналитици минаха покрай Кондора и пощальона – с изключение на Хуан, който застана неподвижно като планина, блокирайки стълбището.
Кондора излезе с пощальона на площадката.
– С онова, което ни дадат.
– Ясно. – Пощальонът тръгна към следващия адрес.
– Да вървим – каза Хуан и кимна към групичката на тротоара, която тръгваше в другата посока.
– Като патенца след мама – засмя се Сарита, докато вървяха един след друг по тротоара.
Кондора въздъхна. "Не мога да се обадя и да отменя срещата".
– Не съм точно сигурен.
– Такъв е животът. – Сарита сбърчи чело. – Да не би да става дума за нещо повече от кафе?
Сарита миришеше на портокали. Погледът ѝ се спря върху Кондора, който вече вървеше до нея – новия, необвързан мъж на нейната възраст.
– Какво друго си беше наумил?
– Пичове! – прекъсна ги топчестият аналитик Хершел, обут в класически черно-бели кецове. – Няма да повярвате на какво попаднах миналия петък!
Хуан сниши глас.
– Навън не говорим за работа.
– Тогава за какво друго да говорим, ако не броим филмите? – отвърна Хершел, докато наближаваха кварталния "Старбъкс". – Всичко останало го има във Фейсбук!
– Фейсбук е изтъркана работа – каза Сарита. – Освен ако не искаш да свалиш правителството. Само че ние сме правителството, нали така.
– Ние сме обикновени хора – каза дребният Бийтълс и отвори вратата на заведението, та колегите му да влязат. – И имаме много неща за казване.
– Но никой не ни слуша – каза високият Бийтълс, докато тайните агенти влизаха в "Старбъкс".
Кондора огледа ухаещото на кафе заведение. Рене я нямаше никаква. Възрастен мъж в ъгъла отпиваше от кафето си, докато вкарваше нещо в лаптопа си. Квартет "Мама и аз" си приказваше; три мамчета побутваха напред-назад колички със спящи бебета, а мама номер четири подрусваше детето си на ръка, докато с другата пишеше нещо на прекалено умния си телефон. Съскаше пяна. Двама баристи – мъж и жена – със зелени престилки се трудеха зад кафявия дървен плот. От уредбата звучеше ръмжащият "Маниш Бой" на Мъди Уотърс. Телефонът на Кондора беше като тухла в джоба му.
– Ще ми вземеш ли кафе? – каза той на Хуан и забърза към дъното на помещението.
– Онова място се посещава след кафето! – подразни го Хершел.
– Вземи да пораснеш най-сетне – каза Сарита.
Кондора влезе в мъжката тоалетна, зад чиято затворена врата се чуваше единствено блусът на Мъди Уотърс. Извади телефона. Натисна копчето за повторно набиране.
Едно иззвъняване.
Белият умивалник блестеше. Видя се в огледалото. Сиво сако, синя риза без вратовръзка, притиснат до ухото мобилен телефон, докато Мъди Уотърс заявява, че е "напълно зрял мъж". Кондора впери поглед в отражението си.
Две иззвънявания.
Една от майките с колички погледна към вратата на кафенето, през която тъкмо влизаше някакъв мъж със скрито от качулка лице. Лявата му ръка свали качулката, разкривайки очите и плешивата му глава, докато дясната бъркаше под наполовина спуснатия цип на якето. "Дано не получава инфаркт" – помисли си майката и се обърна към своите смеещи се приятелки. И не видя как облечената в хирургическа ръкавица ръка на мъжа заключва вратата на кафенето.
Три иззвънявания.
Плешивият извади от пазвата си "Узи" със заглушител. Бум! Жената бариста се сдоби с нова червена обица и се строполи на пода. Бум! Простреляният в сърцето неин колега отлетя във витрината със сладкиши.
Четири иззвънявания."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
