Накрая авторът умира

Сборник с разкази и новели.

Герган Ценов е роден в град Монтана през 1974 г. През 1999 г. заминава за САЩ като стипендиант на елитното училище Джулиард Скул в Ню Йорк, откъдето обаче е изгонен след края на първата година заради конфликт с преподавателя му. Прибира се обратно в родината си и след половин година на тежка депресия заминава обратно за САЩ, където този път в продължение на година и половина работи като продавач в книжарница и като охрана на офис-център.

През 2003 г. е приет в Университета Монтклер в Ню Джърси, където в продължение на една година живее тайно в един от офисите на университета поради липса на средства за наем. Веднага след завършване на университета е приет повторно в Джулиард Скул и след като този път го завършва, е назначен за диригент на Симфоничния оркестър на New York University, а по късно за главен диригент на New Amsterdam Symphony Orchestra в Ню Йорк. През 2015 г. създава в Ню Йорк Камерен ансамбъл Ценов, чиято основна мисия е популяризирането на българската класическа музика. В момента Герган Ценов живее във Форт Лодърдейл, Флорида, заедно със съпругата си Диляна, която също е музикант. Освен сборника с разкази и новели, Герган Ценов също така е автор на сборник с театрални пиеси и сборник с поезия Реквием.

"Последната надежда

Когато за последен път го видях, тихо отпуснат в своя стол, с празен и същевременно всепроникващ поглед, от него не бе останало нищо от онова, което аз помнех като Т. Нямам предвид само всички онези рутинни завоевания на времето през месеците, през които не бях го виждал: кичурите бели коси, които с неестествения си контраст, който създаваха, издаваха също така и неестествения си произход - груба и ненавременно намеса на някаква неумолима външна сила; набразденото лице - дълбоките, подобни на рани бръчки създаваха у мен илюзията, че това лице се движи, променя формата и цвета си, точно както понякога превъзбуденият ни разум рисува въображаеми лица и картини. Струваше ми се, че нещо в погледа му се пробужда, надига се и за един кратък миг преминава като вълна през тялото, ръцете и нозете му, след което отново се отдръпва и потъва в своя тайнствен, така далечен за мен и за останалите свят, който свят бе може би за всички нас загадка, но за него бе избавление; свят, отдавна откъснал го от всяка мисъл за добро и зло, надежда и отчаяние, бе го отдалечил от хаоса на нормалния (кой въобще можеше да каже какво точно бе за него нормално) живот, без право на избор и без право на обратен път.

На няколко пъти сестрата дойде да провери състоянието на нашия мил приятел; проверка, в която загрижеността и надеждата очевидно отдавна бяха отстъпили място на механичното, а на моменти, както ми се стори, и откровено недискретно отношение към него като към вещ, която, изгубила обаянието и привлекателността на здравия си смисъл, сега се бе превърнала в незначителен атрибут, в допълнение към общото усещане за безнадеждност, примесено също така с известна доза отегчение, каквото отегчение изпитва всеки човек, обречен на еднообразен и безмислен труд. Трудно ми бе да си представя как само преди броени месеци едно такова позорно отношение от страна на тази бяла весталка би предизвикало незабавния му и страховит ответ, а именно - неговото презрение. Т. е човек, който познаваше отлично човешките слабости и умееше да ги наказва, независимо че това много често навреждаше много повече или единствено на самия него. Но сега същото това унизително отношение бе желано и дори необходимо, тъй както за детето бе необходима ласката на майката и както за опитомения звяр - ръката на стопанина.

Що се отнасяше до мен, то аз едновременно и търсех контакт с него, и се страхувах от такъв контакт. Навярно се опитвах да се предпазя, може би неоснователно, от евентуална непредвидена реакция от негова страна, от прекия допир с болестта му, от риска да се окажа очи в очи с това, което Л. наричаше проклятие, но така или иначе в мен желанието да му помогна срещаше не по-малко силния отпор на страха и съмнението, като някъде дълбоко между тези две полярни чувства на състрадание и предпазливост се спотайваше болката от окончателната и непреодолима действителност, тъй като , и това ми бе пределно ясно, за мен самия тази болка бе равнозначна на едно колкото ново, толкова и непоносимо чувство, а именно - чувството на вина. Струваше ми се, че цялата тази угнетителна картина, на която бях свидетел сега, бе до известна степен алегория и отражение на собственото ми аз. Преследваше ме мисълта, че по някакъв трагикомичен начин аз съчувствах на... магическо огледало, тоест на нещо, което смятах за него, но което всъщност бях аз. Бе ми невъзможно да разгранича неговата драма от моето лично усещане за неговата драма, какво и неговото страдание, доколкото въобще такова съществуваше, от личното ми усещане за вина.

Междувременно сестрата приключи поредната си протоколна визита с такава методическа точност, каквато, мислех си, боже мой, би извела от равновесие дори човек в неговото състояние, след което вежливо ме попита дали не възнамерявам да остана за през нощта в някоя от стаите за гости, и след като ѝ отговорих и аз на свой ред също така престорено учтиво, че не, най-вероятно няма да се наложи, тя направи тъжна гримаса и леко поклати глава, което аз изтълкувах като "наистина съжалявам, господине", след като ми пожела приятен ден и се отдалечи с достолепието на човек, който ясно осъзнава важността и авторитетността на извършваната от него дейност."
Из книгата

Фама - Игор ЕООД
София, 1164
ул. Яворец № 4
igorshemtov@abv.bg

Автобиография
Истинска история
Фауст
Блудният син
Първи етюд-интерлюдия. На Ф. М. Достоевски
Франк
Вратата
Мамо!...
Йоханес Винкелман - опит за портрет
Втори етюд-интерлюдия. На У. Шекспир
Erlonig
Последната надежда
Евгений Онегин
Прощален сонет
Приложение