Работа с агенти на терен

Работа с агенти на терен Джон льо Каре Времетраене: 1:00 мин. Златната клетка Камила Лекберг Времетраене: 0:49 мин. Приказка за приказни герои Здрава Каменова Времетраене: 0:54 мин. Таралежът Соник Ян Флин Времетраене: 1:05 мин. Медитации за простосмъртни Оливър Бъркман Времетраене: 1:05 мин. Холандските близнаци Луси Фич Пъркинс Времетраене: 0:45 мин. Живот надалече М. Л. Стедман Времетраене: 1:04 мин. Маркус Покус. Магическата пратка Педро Маняс Времетраене: 1:00 мин. Каталог на студените досиета Симон Сейнт Джеймс Времетраене: 1:09 мин. Легендата за монаха и търговеца Тери Фелбър Времетраене: 1:04 мин. Крос срещу Семейния убиец Джеймс Патерсън Времетраене: 1:03 мин. Мъжете са от Марс, жените - от Венера. На работното място Джон Грей Времетраене: 1:04 мин.

Нат - ветеран от британското разузнаване, се е прибрал в Лондон при многострадалната си съпруга Пру, убеден, че 47-годишния му стаж на резидент е приключил. Службата обаче му възлага нова задача: да поеме Приюта - подчинена на лондонската дирекция недействаща подрезидентура - бунище за преселени изменници с нулева стойност, сред които като "по стока" се откроява единствено Флорънс, взела на прицел ръководството на отдел "Русия" и украински олигарх с интереси в Русия.

Освен шпионин, Нат е и запален играч на бадминтон. Понеделнишкият му противник Ед - особняк и върл противник на Брекзит и Тръмп - успява да въвлече Пру, Флорънс и самия Нат в смразяваща кръвта, но и изпълнена с мрачен хумор типична за съвремието ни история, описана от един от най-великите майстори на перото на епохата.

Джон льо Каре (р. 1931 г.) е литературният псевдоним на Дейвид Корнуел - едно от най-големите имена в света на шпионския трилър. Произведенията му се отличават с високата си литературна стойност. Льо Каре се прочува като върхов майстор на елегантния стил, умело заплетената фабула и остроумния диалог. Той познава отвътре света на шпионажа и достойно продължава вековната традиция, поставена още от Кристофър Марлоу и доразвита в наши дни от Греъм Грийн, Съмърсет Моъм и Джон Диксън Кар.

"Срещата ни в никакъв случай не беше нагласена. Нито от моя страна, нито от страна на Ед, нито по волята на някоя от невидимите ръце, които може да са му дърпали конците. Пък и не бях конкретна негова цел. Никой не беше насочил Ед към мен. Не бяха ни наблюдавали - нито скришом, нито отявлено. Той ми отправи спортсменско предизвикателство. Аз го приех. Играхме. Без договореност, конспирация или заговор. В живота ми все още има случаи - макар и все по-редки напоследък, - за които може да съществува само една-единствена версия. И нашата среща беше тъкмо от тях. В разказа ми за нея не настъпи и най-незначително колебание, независимо от безбройните му принудителни повторения.

Събота вечер. Почивам си върху тапициран шезлонг до закрития басейн на спортен клуб "Атлетикус" в Батърси, където се водя на доста безсмислената длъжност почетен секретар. Общата клубна зала е с висок гредоред и прилича на просторна пещера. Навремето е била част от преустроена пивоварна, а сега предлага плувен басейн в единия край и бар в другия, както и свързващ ги коридор, който води до мъжките и женските съблекални с душове. Обърнат съм с лице към басейна, което ще рече, че съм седнал под ъгъл спрямо бара. А отвъд бара е входът към клуба, фоайето и чак тогава входът откъм улицата. Тоест при това положение няма как да виждам кой влиза в клуба или се е зачел в обявите във фоайето, запазва си час за кортовете или се записва за клубния турнир "пирамида". На бара кипи усилена дейност. Девойчета и момци се плацикат в басейна и чуруликат.

Аз съм по екип за бадминтон: къси панталонки, тениска и новия ми чифт високи до над глезените кецове. Купих ги заради досадната болка, която се появи в левия ми глезен, докато бродех преди месец из естонския лес. След няколкото навързани продължителни престоя зад граница най-после мога да се насладя на напълно заслужения домашен отпуск. Не че над професионалната ми кариера не е надвиснал облак, но съм се зарекъл да не му обръщам внимание. В понеделник ме чака съкращение. Щом се налага, повтарям си от време на време. Започвам четиридесет и седмата си година. Дотук всичко вървеше добре, такава беше уговорката ни от самото начало, нямам повод да се оплаквам.

Във връзка с това започвам да отдавам все по-голямо значение на факта, че въпреки напредващата възраст и досадния ми глезен все още съм безспорен клубен шампион: съвсем наскоро, миналата събота, спечелих индивидуалната титла след двубои с куп талантливи млади съперници. По принцип индивидуалното първенство се смята за непристъпна територия, заета от бързоноги двайсет и нещо годишни същества, но аз все още не им се давам. Ето че дори и днес, спазвайки клубната традиция, в качеството ми на новокоронясания шампион надделях в приятелски мач над първенеца на конкурентния ни клуб от отвъд реката, в Челси. И сега той - целеустременият млад спортсмен и адвокат от индийски произход - е седнал редом с мен и отмаря с чаша бира в ръка след току-що отминалата битка. Доста ме поизпоти до последните няколко точки, които успях да му взема благодарение на своя опит и мъничко късмет. Надявам се тези няколко прости факта да оправдаят поне отчасти благоразположението ми в мига, в който Ед отправи своето предизвикателство, както и убеждението ми - пък било то и кратковременно, че животът продължава и след съкращението.

Разговаряхме си най-дружелюбно с моя сразен противник на тема, която помня така ясно, сякаш беше вчера: за нашите бащи. Оказа се, че и двамата са били запалени играчи на бадминтон. Неговият бил вице шампион в общо индийското първенство. А моят в продължение на цял блажен сезон - британски армейски шампион на Сингапур. И така, както си разменяме забавни спомени, изведнъж осъзнавам как Алис - родената в Карибите наша рецепционистка и счетоводителка - напредва към мен, придружена от много висок, макар и с нищо незабележим човек. Алис е вечно позадъхана шейсетгодишна своенравница с внушителен вид. Двамата с нея сме сред най-дълго членуващите в клуба - аз като играч, а тя като главна негова опора. Където и по света да ме завареше Коледата, неизменно си разменяхме честитки - моите закачливи, а нейните набожни. А като казвам "напредва към мен", имам предвид, че двамата с Алис начело ме атакуваха тилно, което изискваше първо да ме подминат, а след това да направят "кръгом", за да се изправят с лице към мен - движение, което те изпълниха в комичен унисон.

– Мистър Сър Нат, сър - обявява най-тържествено Алис. Поначало използва по мой адрес обръщението "Лорд Нат", но тази вечер съм разжалван до прост рицар. – Този крайно хубав и учтив младеж желае да разговаря с вас съвсем насаме. Не желае обаче да наруши мига на вашата слава. Името му е Ед. Ед, запознайте се с Нат.

В продължение на един залегнал в спомените ми като продължителен момент Ед остава закован на две, три крачки зад гърба ѝ - близо двуметров недодялан очилат млад мъж със смутена полуусмивка и създаващ усещане за самота. И помня как бе осветен едновременно от два конкуриращи се източника на светлина: оранжевата диодна лента над бара, която му придаваше звездно сияние, и вградените в басейна зад гърба му светлини, от които силуетът му изглеждаше огромен.

Той пристъпва напред и става реален. Две дълги непохватни крачки - ляв крак, десен крак, стоп. Алис се оттегля делово. Чакам го да каже нещо. Лепвам на лицето си търпелива усмивка. Най-малко метър и деветдесет, заострен нос, черни рошави коси, надничащи с ефимерен вид иззад очилата големи кафяви любознателни очи и бели спортни панталонки до над коляното, каквито носят най-вече яхтсмените и синовете на бостънските богаташи. Видимо на двайсет и пет, но при тези негови черти на вечен студент е възможно и да е доста по-млад или по-стар."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg