"Капанът на харесването
Жените, както и мъжете, са сложни същества. Притежаваме неповторими качества, отличителни вкусове и предпочитания, специфични цели. Ние сме любопитни създания и това, което днес ни движи напред към целта, утре може да ни насочи в друга посока. Ние сме създадени такива и все пак не ни е позволено да бъдем такива. Жените обикновено научават, че успехът изисква да бъдат способни да ходят по въжето на социалната приемливост. Често ни наричат емоционални, "водени от настроения" и трудни за разбиране, когато действаме извън обичайните ограничения на социалните роли, за да останем в рамките на очакванията. И докато ние, жените, сме уникални, различни всяка по свой начин, често не ни е позволено да изразяваме автентичните си същности, без това да предизвика остра реакция. Този вътрешен конфликт между желанието да бъдем харесвани и желанието да бъдем успешни често ни води до изтощителен стрес и прегаряне. Когато действаме автентично, може да понесем тежки последствия и да получим обратна връзка, която да накара автентичната ни същност отново да се скрие.
Изисква се неимоверен кураж от жените да следват пътя на автентичното си аз. Независимо дали става дума да работите повече, за да получите повишението, което винаги сте искали, или по-малко, за да преследвате страстта на живота си, самоактуализацията до избора сами да определяте собствения си успех не е лесна. Може да бъде изключително трудна и изисква ежедневна смелост. Изисква от вас да бъдете достатъчно смели да направите малката, но премерена крачка напред. Умишлено, внимателно и все пак смело.
Един ден, още докато бях младши анестезиолог, търсещ наставничество, седях в кабинета на тогавашния си шеф. Измъчвах се от конфронтацията си с един старши хирург, мъж, относно пациент. Бях на 32, бременна с третото си дете, и работех по 65 часа на седмица. Опитвах се да измисля как да балансирам живота си на кардиоанестезиолог на пълен работен ден с изискванията на родител и съпруга на пълен работен ден. Имах чувството, че всички погледи са вперени в мен, но получавах много малко подкрепа и имах много малко място за грешки. Конфликтът с мъж хирург, който бе десетилетия по-възрастен от мен, ме караше да се чувствам тревожна, малка и безсилна.
"Саша - каза менторът ми, - в кариерата на всеки човек идва момент, когато трябва да реши да излезе от окопа. Така се печели уважение."
Думите му ме поразиха. Жените се дипломират в колежи както мъжете. Придобиваме образователни степени и завършваме специализации, трупаме опит също както нашите колеги мъже. Но толкова често като жени "не излизаме от окопа", както се беше изразил началникът ми. А когато го направим, плащаме цената.
Последното нещо, което исках да правя след изтощителни часове в операционната с пациенти в критично състояние, докато в същото време се опитвах да се погрижа за сигурността, прехраната и облеклото на собствените си две деца, беше да водя тежки разговори с колега, който е издебнал моето 160-сантиментрово аз иззад завесата и ме е уведомил за мнението си за мен. Но трябваше да се застъпя за собствения си интелект, а следователно и за пациентите си, ако исках да спечеля уважение и да бъда лекарят, който знаех, че съм. Насила се конфронтирах с него един следобед и едва чух отговора му през оглушителния шум на туптящото ми сърце. Вътрешният конфликт беше още по-осезаем: исках да бъда харесвана, но също така исках да бъда успешна. Защо имах усещането, че не мога да бъда и двете?
След толкова много години най-накрая бях завършила образованието си и специализацията си на работното място и бях намерила своето място в медицината. Бях готова да приложа целия опит, който бях натрупала, и цялото знание, което бях придобила. Бях твърдо решена да бъда силна, решителна, директна и грижовна. Като жена професионалист от мен се очакваше да запазя хладнокръвие, да дам много повече от необходимото, за да се докажа сред мъжете, докато същевременно изглеждам перфектна и отзивчива. Предполагаше се, че трябва да бъда нещо средно между Жената-чудо, Маргарет Тачър и Рийз Уидърспуун - за изглаждане на ръбовете. На всичкото отгоре се очакваше да бъда и невероятна майка, да храня семейството си само с органична храна и да съм остроумна като Клер Хъкстейбъл и енергична като Карол Брейди.
Разпъната между работните и домашните си задължения, аз се провалях. Постоянно се борех да намеря съвършения център между тези две жизненоважни и все пак привидно противоположни черти: силата на характера и милостта на сърцето. Когато действах елегантно, ми липсваше твърдост. Когато поемах контрол над ситуацията с помощта на гласа си и решителността си, се оглеждах в стаята, питайки се коя сестра или техническо лице съм засегнала с директния си тон. Тайно страдах за смъртта на някой пациент, сълзите се стичаха по бузите ми, а аз се молех никой да не ме види, че плача, за да не ме нарече слаба или, още по-лошо, "емоционална".
Независимо колко много опитвах, открих, че се намирам в постоянна вътрешна битка. Конфликтът, който се разиграваше в главата ми беше между желанието да упражнявам влияние и да изразявам идеи и това да го правя по начин, който не смущава околните. Исках да бъда две неща: автентичното ми аз, което беше лидер, и сътрудничещото ми аз, което беше любезно и отзивчиво. Защо тези две части от мен ми изглеждаха несъвместими? Къде грешах?"
Да познаваш себе си: ключът към силата
Постоянният вътрешен конфликт ми носеше усещане за неудовлетвореност, за самокритичност и в крайна сметка - прегаряне. Колкото повече се опитвах да уловя съвършения баланс между твърдост и елегантност, толкова повече се напрягах в опита си да достигна едно постоянно издигащо се ниво. Може би ако просто успеех да постигна малко повече, да блестя малко по-ярко, щях да намеря вълшебната комбинация. Щях да бъда приета, харесвана и съвършена.
За да разберем вътрешните си битки, като за начало трябва да разберем как стоим на бойното поле. Трябва да си зададем трудни въпроси. Онези, за които се стараем да не мислим, докато се опитваме да заспим. И така, приятелко, нека открехнем вратата за тези въпроси. Нека разровим тези бодливи и мъчителни проблеми. В следващите няколко глави ще се питаме защо.
Защо на нас, жените, ни е толкова трудно да отстояваме себе си? Защо толкова често понасяме негативните последствия от това, че сме ясни и директни в комуникацията? Има няколко причини и когато усещате, че не сте в състояние да отстоявате себе си или другите, когато се страхувате да говорите или изпитвате тревожност, щом го направите, искам да знаете, че това не означава, че сте слаби, страхливи или недостатъчни. Всички сме били там: преживяванията ви, мислите ви и реакциите ви са нормални.
Едно от най-важните неща, които можем да направим като жени, е да разбираме себе си и какво предизвиква поведението ни в даден момент. Ако искаме да постигаме целите си, да изживяваме страстите си, да преуспяваме на работното си място и у дома, трябва да разберем защо мислим по начина, по който мислим.
Разбирането за това защо се въздържаме, когато искаме да предприемем действие, защо запазваме мълчание, когато имаме страхотна идея, е ключът към разкриването на силата ни. За да открием собствения си глас, да разберем природата си и как се свързваме с другите, трябва да се върнем към начина, по който сме преживявали успехите като млади момичета.
Ако можем да осъзнаем защо често имаме вътрешен конфликт и същевременно външен натиск, когато проявяваме лидерство, можем да променим мислите си. Защо трябва да го направим? Защото промяната в мисленето води до две неща: вътрешен мир и външна увереност. А не е ли това, което повечето от нас искаме да направим? Да се чувстваме уверени да променяме действията си, да живеем съгласно приоритетите си, които смятаме за правилни, да споделяме идеите си и да водим? За да продължим напред, понякога трябва да се върнем малко назад."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
