Сребърен куршум

Сребърен куршум Майкъл Конъли Времетраене: 0:55 мин. Майкъл Конъли Времетраене: 1:41 мин. Шепа случки за доброто Анна Коласанте, Енио Коласанте Времетраене: 0:51 мин. #АзЖената Д-р Зорка Угринова Времетраене: 0:51 мин. Коледария: Малка енциклопедия за Коледа Рена Ортега Времетраене: 0:58 мин. 6 зодиака, 12 живота, 6 ритуала Светлана Тилкова - Алена Времетраене: 1:09 мин. Нуждата да знаем със сигурност Мартин Н. Сийф, Сали М. Уинстън Времетраене: 1:00 мин. Произход и развитие на съзнанието Ерих Нойман Времетраене: 1:08 мин. Силата на българските суперхрани Георги Жеков Времетраене: 0:58 мин. Игра по правилата Лиз Томфорд Времетраене: 0:51 мин. Изпитанието е пътят Райън Холидей Времетраене: 1:00 мин. Как работи политиката Времетраене: 0:50 мин.

Бош среща достоен съперник по хитрост в лицето на Мики Холър.

Хоризонтът най-сетне просветва за адвокат Мики Холър. След две години на лутане той се завръща в съдебната зала. Когато прочутият му бивш колега Джери Винсънт е убит, Холър наследява най-голямото дело в живота си - защитата на виден холивудски продуцент, обвинен в убийството на жена си и нейния любовник. Но докато Холър се подготвя за делото, което ще го изстреля във върховете, научава, че убиецът на Винсънт може би преследва и него. Хари Бош, от своя страна, е решен да открие убиеца на Винсънт и няма нищо против да използва Холър като примамка. Но с нарастването на опасността и вдигането на залога, двамата единаци разбират, че нямат друг избор, освен да обединят усилията си.

Книгата е част от поредицата Кралете на трилъра на ИК Бард.

"Всички лъжат. Лъжат ченгетата. Лъжат адвокатите. Лъжат свидетелите. Лъжат жертвите. Съдебният процес е състезание по надлъгване. И всеки в съдебната зала го знае. Знае го съдията. Знаят го даже съдебните заседатели. Те влизат в сградата със съзнанието, че ще ги лъжат. Заемат местата си в ложата и се съгласяват да бъдат лъгани.

Ако седиш на мястото на адвоката, номерът е да имаш търпение. Да чакаш. Не просто каква да е лъжа. А тъкмо оная, за която можеш да се хванеш и като от горещо желязо да изковеш от нея остър меч. И после с този меч да изкормиш обвинението, образно казано, тъй че вътрешностите му да се изсипят на земята.

Моята работа е такава - да изкова меча. Да го наточа. Да го размахам безмилостно и безскрупулно. Да съм истината там, където лъжат всички.

***

На четвъртия ден от делото в зала 109 в съдебната палата в центъра най-после дочаках лъжата, превърнала се в меча, с който изкормих обвинението. Двете убийства, в които обвиняваха клиента ми Барнет Удсън можеха да го пратят в онази стоманеносива стая в затвора Сан Куентин, където те изпровождат на оня свят с отровна инжекция.

Удсън, двайсет и седем годишен наркодилър от Комптън, бе обвинен в грабеж и убийство на двама студенти от Уестуд, които искали да си купят от него кокаин. А той вместо това решил да им вземе парите и да ги убие с пушка с рязана цев. Или поне така твърдеше прокурорът. Ставаше дума за престъпление, извършено от чернокож срещу бели, което бездруго утежняваше положението на Удсън - и то само четири месеца след безредиците, които бяха обърнали града надолу с главата. На всичко отгоре убиецът се опитал да скрие злодеянието си, като завързал тежести на двата трупа и ги хвърлил в Холивудския язовир. След като престояли четири дни на дъното, те изплували на повърхността като ябълки в бъчва. Като гнили ябълки. Мисълта за разлагащите се трупове в язовира, който бе основен източник на питейна вода за целия град, предизвика всеобщо призляване. Когато свързаха Удсън с убитите по телефонните разпечатки и го арестуваха, общественият гняв се изсипа отгоре му. Областната прокуратура моментално заяви, че ще поиска смъртна присъда.

Доказателствата срещу Удсън обаче изобщо не бяха категорични. Обвинението разчиташе главно на косвени доказателства - телефонните разпечатки - и показанията на свидетели, които също бяха престъпници. И на най-челно място в тази група се мъдреше свидетелят на обвинението Роналд Торънс. Той твърдеше, че Удсън му признал за убийствата. Торънс и Удсън били затворени на един и същи етаж в Централния мъжки затвор. И двамата били в общ затворнически модул, състоящ се от два реда единични килии, шестнайсет на брой, всички с обща "дневна". По онова време и шестнайсетимата затворници били чернокожи, съобразно рутинната, макар и спорна затворническа практика на безопасно разделяне, според която затворниците се делят по раса и принадлежност към банди, за да се избегнат сблъсъци и насилие. На Торънс му предстоял процес за грабеж и нанасяне на тежки телесни повреди, резултат от участието му в грабежите по време на безредиците. От шест сутринта до шест вечерта затворниците в килиите имали право на достъп до дневната, където се хранели, играели карти на масите и изобщо контактували помежду си под бдителния поглед на надзирателите в разположената отгоре стъклена кабина. Според Торънс тъкмо на една от тези маси моят клиент му признал, че убил двете уестсайдски момчета.

Прокуратурата беше положила всички усилия да направи своя главен свидетел представителен и убедителен за пред съдебните заседатели, само трима от които бяха чернокожи. Бяха го избръснали и подстригали - нищо общо с дотогавашната му афро прическа - и когато пристигна в съда на четвъртия ден от процеса на Удсън, носеше бледосин костюм без вратовръзка. Прокурорът Джери Винсънт го накара да опише разговора, който бил водил с Удсън една сутрин. Клиентът ми не само му признал за убийствата, заяви той, но споделил с него и много от характерните подробности от престъплението. С други думи, обвинението искаше да посочи на съдебните заседатели, че такива неща може да са известни само на истинския убиец. По време на разпита Винсънт водеше Торънс на къса каишка, тоест задаваше му дълги въпроси с цел да получи кратки отговори. Въпросите си бяха насочващи, обаче аз не повдигах възражение дори когато съдия Компаниони ме поглеждаше въпросително и направо ми предлагаше да се намеся. Обаче аз не възразявах, защото исках да подчертая контраста. Исках съдебните заседатели да видят какво прави прокуратурата. Когато дойдеше моят ред, щях да оставя Торънс да отговаря в очакване да получа своя меч.

Винсънт приключи в единайсет и съдията ме попита дали искам обедната почивка да е по-рано, преди да започна разпита на свидетеля. Отговорих му, че не искам и че нямам нужда от почивка. Казах го така, все едно съм възмутен и не мога да чакам цял час, за да се заема с човека на свидетелската скамейка. Изправих се и отидох на катедрата, като взех със себе си една дебела папка и бележник.

– Господин Торънс, казвам се Майкъл Холър. Работя в Бюрото за служебна защита и представлявам Барнет Удсън. Познаваме ли се с вас?
– Не.
– И аз така мисля. Обаче вие и подсъдимият господин Удсън сте познати отдавна, нали така?

Торънс се ухили, все едно ми казваше "я стига глупости". Само че аз прилежно си бях приготвил домашното и знаех точно с кого си имам работа. Той беше на трийсет и две и беше прекарал една трета от живота си по затворите. Образованието му се изчерпваше с четвърти клас, когато престанал да ходи на училище и родителите му или не забелязали, или не ги интересувало. По силата на закона за третото престъпление, според който рецидивистите получават максимални присъди, сега го очакваше награда за цялостно творчество, ако го осъдеха по обвинението в грабеж и нанасяне на тежки телесни повреди на управителка в обществена пералня. Престъплението било извършено през трите дни на безредици и плячкосване, обърнали града надолу с главата след оправдателните присъди на четиримата полицаи, обвинени за побой над чернокожия Родни Кинг, спрян за неправилно шофиране. Накратко, Торънс имаше основателна причина да помогне на държавата да се справи с Барнет Удсън.

– Е, познаваме се от няколко месеца, не повече - отвърна той. – От пандиза.
– Искате да кажете от затвора, нали така?
– Да.
– Значи твърдите, че преди това не сте познавали Барнет Удсън, така ли? - попитах изненадано.
– Не, запознахме се в затвора."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg