Обратната страна на света. Поезия

"Първата дума от тази стихосбирка е "стаята". Последната е "обичам". Онова, което се случва между тях, може да се опише като изпадане от пространството, времето и логиката. То е шарено като в болезнен сън с треска и висока температура. То е кротко и буйно, като най-накрая изкрещяни дълго стаявани истини. Като да се въплътиш в картина и да се оставиш цветовете да те лашкат, където си поискат, а ти да се възхищаваш на въображението им. Музика има в тези стихове. Психеделичен рок, с малко Вагнер и нещо на флейта. Тишина със звън на дърпащи се плюшени завеси и надникнало слънце в отдавна неотваряна прашна стая. С пинсета подредени думи - една до друга, една върху друга, качващи се по рамената си звуци, които в миг се сриват и охкат от изненада.

Мога още много така да говоря за "Обратната страна на света". Тази къща на стихове, която държите в ръцете си. Все така ще е. Ще говоря нелогично и на петна от думи, без форма и без старание за прилежност. Поезията ме води така. Разплита ми възлите, разплисква ми чашите, замеря ме с думи и образи, пренарежда ми смисъла, разбива ми броните. Води ме в светлото, пуска ме в тъмното, взима ми времето и часовника. Оставям ѝ се цялата. И ми е хубаво. И ми е вкусно. И нито едно стъкълце не сдъвквам в тези стихове. Само ги виждам как проблясват като светулки, скрити в празни раковини от охлюви. И чакам следващото проблясване. И следващото чакам, до безкрая.

Кос Атанас не е поет. Той е роден поет. От тези, за които нямаш думи. Както аз сега нямам. А когато думите свършат, ето тогава започва поезията."
Мария Касимова-Моасе

Стаята на съньовете

Няма следи по стените, нито портрети,
няма завеси с ресни, нито мечета, стени няма дори.
Има храст - роза столетна, разцъфнала бясна, чак до небето,
избуяла от дупка, избита човешки и грубо във пода,
насложен с мозайка от ситна и цветна изпечена глина
и дребни огледални парчета, и празни риби очи,
загледани в тежки колони от розови нишки и мрамор,
които се губят високо нагоре в тавана и облаци сиви,
дето светкат три свити кълбета, три светлини -
едното е месечината зимна, милостиня е другото,
третото, газена лампа в ръцете на дядо (Бог да го прости)
и после, съньове, буйни табуни от черни и бели коньове,
с диви гриви, дългокосми опашки и глезени стройни,
дето чаткат искрящо с яки копита по пода стоцветен
и шии извиват, в устрем неспирен да бъдат извечно,
но не, те погиват в капана на всяко пробуждане сетно,
ред златни сутрешни шарки и глух пухен писък
от онзи трамвай, скрибуцащ несретно по улица "Inferno".
Кос Атанас