"Излекувана
В една лятна нощ на 2005 г. крачех през гората с 20 прилепа в памучни торбички, преметнати през врата ми, и всякакви насекоми, устремени към светлината от лампата на челото ми, когато усетих, че глезените ме сърбят. Бях затъкнала обработените с репелент панталони в специалните чорапи против пиявици, а отдолу за всеки случай бях обула допълнителен чифт. Сякаш не беше достатъчно, че се борех с влагата и обливащата ме пот, с калните пътеки, със страха от тигри и с комарите, докато обикалях да събирам прилепи от капаните в тъмния тропически лес. А сега нещо бе преминало през бариерата от плат и химикали, защитаващи кожата ми. Нещо сърбящо.
Прекарах три месеца в сърцето на природен резерват Крау, Западна Малайзия, когато бях на 22 години, и тези месеци се оказаха преломни за живота ми. Интересът ми към прилепите се беше зародил, докато следвах биология, и щом се отвори възможност да работя като асистент на терен за един британски изследовател на прилепи, веднага се записах. Срещите с лангури, гибони и невероятно разнообразие от прилепи си струваха предизвикателството да спя в хамак и да се къпя в река, населена с варани. Но, както щях да открия, изпитанията на живота в тропическата гора отиват далеч отвъд самото преживяване.
Щом се прибрах в базовия лагер, отидох на едно сечище до реката и смъкнах пластовете дрехи, за да открия източника на дискомфорт: не пиявици, а кърлежи. Петдесет или повече, някои се бяха впили в кожата, други пълзяха по краката ми. Пернах настрани с ръка онези, които още не се бяха забили, и се върнах към прилепите, за да измеря и запиша данните за изследването колкото може по-бързо. После, освободила прилепите, насред катранено черната гора и жуженето на цикади, дръпнах ципа на хамака и махнах кърлежите до един с пинцети.
Няколко месеца по-късно у дома в Лондон паднах в плен на тропическа инфекция, причинена от кърлежите. Конвулсии обземаха тялото ми, кокалчетата на палците на краката отекоха. Странни симптоми идваха и си отиваха, както и най-различни кръвни тестове и болнични специалисти. В продължение на седмици или месеци излизах от строя поради пристъпи на болка, умора и объркване, които ме връхлитаха без предупреждение, а после изчезваха сякаш нищо не се е случило. Когато след много години ми поставиха диагноза, инфекцията се беше окопала здраво и антибиотичният курс, който преминах, бе достатъчно продължителен и интензивен, за да излекува стадо крави. Най-сетне щях да съм предишната аз.
Но, съвсем неочаквано, историята не свърши дотук. Бях излекувана, ала не само от инфекцията, причинена ми от кърлежите. Антибиотиците бяха свършили своето чудо, но аз започнах да получавам нови симптоми, също толкова разнопосочни като предишните. Кожата ми се възпаляваше, храносмилателната ми система стана капризна, пипвах всеки появил се вирус. Подозирах, че изпитите от мен антибиотици бяха изкоренили не само бактериите, които ме разболяха, но и онези, които си бяха мои. Чувствах се така, сякаш бях станала негостоприемна за микроорганизмите и разбрах колко много се нуждая от онези 100 трилиона дружелюбни малки създания, които доскоро бяха наричали тялото ми свой дом.
Човекът е само 10% човек.
На всяка една клетка, участваща в изграждането на съда, който наричаме наше тяло, има по девет клетки мошеници, които се возят на автостоп. Ние не сме просто плът и кръв, мускули и кости, мозък и кожа, но също така бактерии и гъбички, дори повече, отколкото си мислим. Само стомахът ни приютява 100 трилиона такива клетки, които подобно на коралов риф растат по неравното "морско дъно" на нашите черва. Около 4000 различни вида извайват свои собствени малки ниши, сгушени сред гънките на дългото 1,5 m дебело черво, с обща повърхност колкото двойно легло. За целия си живот ние сме домакини на толкова микроорганизми, колкото тежат пет африкански слона. Кожата ни гъмжи от тях. На върха на един от пръстите ни има толкова, колкото е цялото население на Великобритания.
Отвратително, нали? Със сигурност сме твърде съвършени, твърде хигиенични, твърде еволюирали, за да бъдем колонизирани по такъв начин. Не трябва ли да сме изхвърлили микробите така, както сме се отървали от козината и опашката, когато сме напуснали горите? Няма ли съвременната медицина средства, които да ни помогнат да ги прогоним, за да живеем по-чист, по-здравословен и по-независим живот? Откакто открихме микробния хабитат в тялото си, ние го толерираме, защото той изглежда не ни вреди. Но за разлика от кораловите рифове и тропичните гори, не сме мислили как да го опазваме и дори да се грижим за него.
Като еволюционен биолог съм обучена да търся предимството, смисъла в анатомията и поведението на даден организъм. Обикновено ние водим борба с характеристиките и взаимодействията, които са наистина пагубни, или пък те се изгубват в процеса на еволюция. Това ме накара да се замисля: нашите повече от 100 трилиона микроорганизми не биха могли да ни наричат дом, ако нямат някакъв принос. Имунната ни система воюва с бактериите и ни лекува от зарази, така че защо е толкова толерантна към тези нашественици? Подлагайки моите собствени нашественици, и добри и лоши, на месеци химическо унищожение, аз исках да науча повече за косвените щети, които си бях нанесла.
Оказа се, че съм задала този въпрос съвсем навреме. След десетилетия на бавни научни опити да открием повече за човешките микроорганизми, отглеждайки ги в петриеви стъкла, технологиите най-сетне задоволиха нашето любопитство. Повечето микроорганизми умират извън нас, когато влязат в съприкосновение с кислород, тъй като са приспособени към анаеробната среда в червата ни. Трудно е да бъдат култивирани извън тялото, а още по-трудно е да се експериментира с тях.
Но благодарение на "Човешки геном" – плодотворен проект, който разкодира всеки човешки ген, учените днес могат да секвенират огромни количества ДНК изключително бързо и евтино. Даже мъртвите микроорганизми, изхвърлени от тялото с изпражненията, могат да бъдат идентифицирани, тъй като тяхната ДНК е останала непокътната. Преди се смяташе, че микроорганизмите не са от значение, но науката започва да разкрива една съвсем различна история. История, в която животът ни е преплетен с този на нашите "стопаджии", в която те управляват организма ни и без тях е невъзможно да сме здрави.
Собствените ми здравословни проблеми бяха само върхът на айсберга. Появяващите се научни данни ме накараха да осъзная, че разрушаването на телесната микрофлора стои зад гастроинтестиналните разстройства, алергиите, автоимунните заболявания, дори затлъстяването. И е засегнато не само физическото здраве, но и психичното – от тревожност и депресия до обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР) и аутизъм. Изглежда много от болестите, приемани като част от живота, не се дължат на генни дефекти или на това, че сме "предадени" от телата си, а някои новопоявили се състояния са резултат от неуспеха ни в опазването на това отдавнашно продължение на нашите човешки клетки: нашите микроорганизми.
Чрез моето изследване се надявах не само да открия какви вреди бяха нанесли антибиотиците на моята микробна колония, но и как това ме беше разболяло и какво можех да направя, за да възстановя баланса на микрофлората, която бях приютявала преди да ме нахапят кърлежите онази нощ преди осем години. За да науча повече, реших да предприема крайната стъпка в себеоткриването: ДНК секвениране. Но не секвениране на моите собствени гени, а на гените на личната ми колония микроорганизми – моя микробиом. Узнавайки кои видове и щамове бактерии се намират в мен, щях да имам отправна точка за собственото си подобрение. А използвайки най-новите разбирания за това какво би трябвало да живее в мен, щях да съм в състояние да преценя колко щети съм нанесла и да ги компенсирам. Записах се в "Американски чревен проект", научна програма с участието на доброволци, провеждана в лабораторията на проф. Роб Найт в университет "Колорадо", Боулдър. Проектът е достъпен за всеки по света, който желае да направи дарение, за да се секвенират микроорганизми от човешкото тяло и да научим повече за видовете, които ни обитават и оказват влияние върху здравето ни. Изпратих проба от изпражненията си, съдържаща моя чревна микрофлора и получих снимка на екосистемата, която нарича тялото ми дом.
След като бях приемала антибиотици години наред, с облекчение научих, че у мен изобщо живеят някакви бактерии. Зарадвах се да узная, че групите микроорганизми в организма ми са до голяма степен сходни на тези в други участници в "Американски чревен проект", а не микробен еквивалент на мутантите, преживяващи върху токсични пустеещи земи. Но, съвсем очаквано, разнообразието в бактериалната ми микрофлора беше унищожено. На най-високото ниво в таксономичната йерархия разнообразието бе сравнително слабо и изглеждаше някак "двупартийно" в сравнение с микрофлората на други хора. Над 97% от моите бактерии се отнасяха към двете главни бактериални групи, докато при средностатистическия участник те съставляваха около 90%. Може би приетите от мен антибиотици бяха убили някои от по-слабо представените видове, позволявайки да оцелеят само най-издръжливите. Любопитно ми беше да разбера дали тази загуба е свързана с по-новите ми здравословни проблеми.
Но така както сравняването на тропичен лес с дъбова гора чрез изчисляване на съотношението между дървета и храсти или между птици и бозайници не разкрива почти нищо за начина на функциониране на двете екосистеми, така сравняването на моите бактерии в такъв широк мащаб не можеше да ми разкрие кой знае колко за здравето на вътрешното ми "население". В другия край на таксономичната йерархия бяха родовете и видовете, които се намираха в мен. Какво можеше да разкрие за сегашното ми здравно състояние идентичността на микроорганизмите, които или бяха издържали цялото лечение, или се бяха възстановили след края му? Или, още по-уместно, какво означаваше за мен в този момент отсъствието на видове, станали жертва на химическата война, която бях водила срещу тях?
Заемайки се да науча повече за нас – за мен и моите микроби – аз реших да приложа наученото на практика. Исках да възвърна доброто им състояние и знаех, че трябва да променя живота си, за да си върна колонията, която би работила в хармония с моите човешки клетки. Ако последните ми проблеми със здравето произтичаха от косвените щети, които непреднамерено бях нанесла на собствената си микрофлора, може би щях да успея да ги поправя и да се отърва от алергиите, кожните проблеми и почти постоянното боледуване. Бях загрижена не само за себе си, но и за децата, които се надявах да имам през идните години. Тъй като щях да им предам не само гените, но и своите микроби, исках да съм сигурна, че имам нещо достойно за даване.
Реших да поставя на първо място моята микрофлора, променяйки диетата си така, че да съответства на нейните нужди. Планирах да изпратя втора проба за изследване след като бях дала шанс на новия си начин на живот да подейства. Надявах се усилията ми да доведат до промяна в разнообразието и баланса на видовете, които приютявах. Но най-силно се надявах инвестицията ми в тях да се изплати, като отключи пред мен вратата към по-добро здраве и щастие."
Из книгата
Рейтинг: 7.50 / 4 гласа
