"... три минарета, полурухнали, без полумесец върху тях, а над всичко - голяма църква със синьо-черно кубе.
– Това е митрополитският храм "Свети Мина" - каза Козмас и приседна до нея. – Той е закрилникът на Мегало Кастро; когато турците връхлитали да разрушат църквата, той изскачал от иконата и както бил на коня, с къдравата си къса брада, с оръжията със сребърен обков, с дългото си копие, прескачал прага на храма и нападал турците... Обгърна с ръка кръста ѝ, усети топлината на тялото ѝ, необичайното ухание на дъха ѝ - сякаш миришеше на индийско орехче и канела - и у него се породи непреодолим копнеж да склони любимата ѝ глава върху
намотаните корабни въжета, да я целуне. От две години ѝ се радваше и все още не можеше да се насити на това топло тяло с деликатни кости, дошло от далечна страна, от чужда раса, от печални, наплашени предци.
– Ноеми – рече ѝ тихо - благодаря ти, че те има.
Момичето наведе глава, прислони се до гърдите на мъжа, сякаш искаше да се скрие, да изчезне в тях, да я няма. Светлината ставаше все по-наситена, от блед утринен трендафил тя се бе превърнала в разцъфнала чисто бяла роза, а морето се повдигаше и отпускаше, и посрещаше слънчевите лъчи. Юхтас взе да избледнява и да чезне в маранята и в изпаренията от горещината, издигащи се над земята. Небето отгоре бе загубило утринната си мекота и бе станало стоманеносиньо.
– Всяка заран - рече момичето и въздъхна – баща ми отваряше прозореца и се нажаляваше: "Каква само прелест е тази, казваше, какво чудо!". А какво виждаше той? Черни комини и късче оловно небе, хора грозни и дрипави, зъзнещи от студ. Какво ли щеше да каже той, Бога ми, ако беше видял Крит!
– Сиромашкият Крит! – рече, изпускайки въздишка, един стар потурлия, който подаде глава и погледна от трюма, рошав, махмурлия. – Сиромашкият Крит!
После отново се прибра в трюма.
– Елате бре, момчета, да видите; всичко е в руини!
Един моряк минаваше наблизо.
– Мълчи бе, старо - извика му той, – мълчи, скъпо има да си плащат сега фрицовете и техните майки!
Но старецът поклати глава.
– Море, и цяла Германия да бъде смазана, критската болка няма да бъде потушена! Сиротният Крит! - въздъхна отново той и се прекръсти; да беше жена, клетнице, щеше да влезеш в Рая, ама си остров!
– Сиромашкият Крит! - рече и Козмас утвърдително. – Тогава аз все още бях в Атина, срамът още
не ме бе обзел, още не бях взел решението да зарежа всичко и да избягам, да рискувам и аз като мъж. Това бяха последните дни на май четирийсет и първа. Небето притъмня, изпълни се със самолети, спуснаха се в редица като ято жерави над Крит. Жените грабнаха децата и хукнаха към планините, пищейки, останали без оръжие, мъжете се нахвърляха срещу тях с викове:
"Свобода или смърт!".
След време в Африка един английски офицер ми разказваше за родния остров, обгърнат в пламъци. "А мъжете?" - попитах аз. Англичанинът се засмя: "Държаха в ръце големи ръждясали ножове и крещяха: "Свобода или смърт!" И се нахвърляха срещу парашутистите. "А защо се смееш?" – "За да не плача. Ние се изтегляхме. В едно село, на брега на Либийско море, тъкмо когато
скочих на кораба, един стар капитан ме попита: – Защо бягате? – Ама не виждаш ли, капитане? Ще ни избият. – Е, и какво от това? - додаде капитанът. – И да избягаш сега, един ден няма ли пак да умреш? Умри сега! – Колкото по-късно, толкова по-добре - отвърнах му аз. – Бял
ден да не видиш дано! - викна старият критянин и ми обърна гръб. След време научих, че този стар капитан бил моят дядо."
– Мъчни души са тези критяни, трудни хора, сякаш попадам в джунгла - промълви момичето, погледна мъжа и се засмя, за да смекчи малко думите си.
"Права е, размисли Козмас, права е... Тежка и мъчна е душата на критянина, необщителна, свирепа, като носорог..." Спомни си как в Африка, когато бе отишъл да воюва, внезапно най-съкровената му същност се бе надигнала и отколешните демони се бяха разбушували в него...
Отначало не понасяше да види село да гори, кръв да се пролее. Когато за първи път видя убит човек, без малко да припадне. Но полека-лека се забърка в кървавата игра, страстите го завладяха, вечният тъмен копнеж на човека да убива други хора... Демоните в него се
отприщиха, наизскочиха прадревните предци - тигърът, вълкът, дивият глиган.
– Права е тя - измърмори отново и погледна жената съчувствено.
– Струва ми се, че оттук жива няма да изляза - прошепна момичето толкова тихо, че едва се чу.
Пасажери се показаха от най-долната палуба, от трета класа, от кабините, струпаха се на носа, гледаха. Вече влизаха в пристанището, вдясно проблесна вклинен върху скалите каменният Венециански лъв с разтворено евангелие в лапите му.
Пристанището бучеше, миришеше на прогнили лимонени кори, зехтин, цитрусови плодове, рожкови шушулки. Отзад морето, наситеносиньо, кипеше. Слънцето вече се бе вдигнало и прежуряше. Козмас скочи на кея, протегна ръка, улови ръката на момичето:
– Най-напред стъпи с десния крак - рече ѝ той тихо, – за да е честит този миг.
Момичето подходи най-напред с десния крак, хвана се изтощена за лакътя на мъжа.
– Уморих се – рече тя.
– Къщата е наблизо - рече Козмас, – събери кураж. Стигнахме вече.
Крачеха напред. Козмас гледаше ненаситно къщите, хората, улиците. Всичко бе остаряло; черните коси бяха побелели, страните хлътнали, боите избелели, мазилките от стените изронени, значителна част от тях разрушени. Праговете на много врати бяха буренясали.
Той хвана ръката на момичето, стисна я.
– Това е моята родна земя - каза, – ето от тази пръст, по която стъпваме, съм замесен.
Момичето се наведе, взе малко пръст, стри я между пръстите си.
– Гореща е - рече, – харесва ми. – И си спомни за своята родина, замръзналата.
Навлязоха в тесните сокаци. Козмас бе пуснал ръката на момичето, сега вървеше напред забързан. Сърцето му се бе разтуптяло. Зави надясно, кривна в уличката, видя отдалеч, че вратата на родния му дом е залостена. Прозорецът над нея също бе затворен. Нямаше никой на пътя. Нито звук, сякаш се движеше в някакъв сън. Той се приближи към старата порта с дъговидни метални обкови, с дебелата метална халка за хлопане. За миг коленете му се подкосиха. Събра кураж. Потропа. На двора се чуха стъпки, някой изпъшка. Стъпките спряха, той потропа повторно. Портата се отвори, показа се старица, съвсем побеляла, изтощена, стопена, облечена цялата в черно. Щом като видя мъжа, тя проплака:
– Чедо мое! - И разтвори обятия.
Сестра му също се показа, съсухрена, стопена и тя, с бели коси; очите ѝ широко отворени, изпълнени с лошотия и горчивина; гърдите ѝ, години наред в напразно очакване, сега бяха станали плоски. Радост, плач, ръцете сграбчваха с трепет любимото тяло."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
