Милениум - книга 1: Мъжете, които мразеха жените

Най-зашеметяващият трилър от началото на XXI век. 86 милиона читатели от 25 страни.

Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер - млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци - психопати.

"Това се повтаряше всяка година. Получателят на цветето навършваше днес осемдесет и две. Когато пратката с цветето пристигна, той я отвори и извади пакета. След това вдигна телефонната слушалка и набра номера на вече бившия полицейски инспектор, който след пенсионирането си се бе преместил в Силиян. Двамата мъже не бяха просто връстници. Те бяха родени в един и същи ден, което при дадените обстоятелства си бе чиста ирония на съдбата. Инспекторът знаеше, че телефонът му щеше да звънне след пристигането на пощата около единайсет часа сутринта, пиеше кафе и чакаше. Тази година обаче му се обадиха още в десет и половина. Той вдигна слушалката и каза "Здравей", без да се представи.
– Пристигна.
– Какво е тази година?
– Не знам що за цвете е. Трябва да проверя. Обаче е бяло.
– Предполагам, че няма писмо.
– Не. Само цветето е. Рамката е същата като миналата година. От тези, които човек сглобява сам.
– Ами пощенското клеймо?
– От Стокхолм.
– Почеркът?
– Главни букви, както винаги. Прави и красиво изписани.
С това разговорът бе изчерпан и по телефонната линия настъпи няколкоминутна тишина. Пенсионираният инспектор се наведе над кухненската маса и затърси лулата си. Бе наясно, че от него вече не се очакваше да зададе някакъв проницателен или изключително интелигентен въпрос, който да хвърли нова светлина върху случая. Това време отдавна бе отминало, а разговорите между двамата възрастни мъже бяха придобили характера на ритуал, породен от една мистерия, която никой нямаше ни най-малко желание да разгадава.

Латинското название на цветето бе Leptospermum (Myrtaceae) rubinette. Представляваше невзврачно храстовидно растение с малки листа, напомнящи тези на пирена, и двусантиметрови бели цветчета с по пет венчелистчета. Стъблото му бе високо около дванайсет сантиметра.
Родината на растението бе Австралия. Срещало се в пустошта и в планинските райони сред пищни туфи трева. Там го наричали Desert Snow. По-късно един от експертите в Ботаническата градина в Упсала щеше да констатира, че това бе едно изключително необичайно цвете, което рядко се отглеждаше в Швеция. Становището на експерта гласеше, че растението е от семейството на Южния мирт 1. Често го бъркали с далеч по-разпространения му братовчед Leptospermum scoparium, който растял в несметни количества в Нова Зеландия. Според експерта разликата между тях бе, че краищата на венчелистчетата на Rubinette бяха напръскани с микроскопични розови точици, което им придаваше лек розов нюанс.

Като цяло Rubinette бе съмнително обикновено цвете. Нямаше търговска стойност. Не притежаваше никакви медицински свойства и не можеше да предизвиква халюцинации. Не ставаше нито за ядене, нито за подправка, и бе напълно непригодно за производството на багрила. За сметка на това обаче имаше определено значение за коренните жители на Австралия – аборигените, които традиционно смятаха местността Айърс Рок 2 и растящата там фауна за свещени. Следователно според тях единственото земно предназначение на цветето бе да доставя наслада на околните с капризната си красота.

В становището си ботаникът от Упсала обясняваше, че ако Desert Snow бе рядко срещано в Австралия, то в Скандинавия практически липсваше. Тя самата никога не бе виждала подобен екземпляр, но колегите, с които била разговаряла, споделили, че в момента растяло в една градина в Гьотеборг. Не било изключено отделни ентусиасти и любители ботаници от други части на страната също да го развъждат в собствените си малки оранжерии. Причината то да вирее толкова трудно в Швеция била, че цветето предпочитало умерен и сух климат и трябвало да бъде прибирано вътре през шестте зимни месеца. Не обичало варовикова почва. Трябвало да се полива отдолу, направо в корена. Изисквало постоянни грижи.

Фактът, че цветето бе толкова рядко срещано в Швеция, теоретично би трябвало да улесни проследяването на конкретния получен екземпляр, но на практика това щеше да се окаже невъзможна задача. Липсваха разрешителни за отглеждане, нямаше и регистър, където да се направи справка. Никой не знаеше колко любители ботаници се бяха захванали с развъждането на това капризно цвете и имаха достъп до семената и растенията – можеше да са един-двама, или пък няколкостотин. Можеше да са ги купили на частно, или да са ги поръчали по пощата от някой цветар или ботаническа градина в Европа. Можеше дори да са ги донесли направо от Австралия. С други думи, да успееш да идентифицираш сред милионите шведи точно онези любители ботаници, които имаха малка оранжерия или пък саксийно цвете на прозореца, бе безнадеждна задача.

Това беше просто поредното от мистериозните цветя, които пристигаха в подплатен с въздушни мехурчета пощенски плик на 1 ноември. Всяка година те бяха различни, но винаги красиви и изключително редки. Както обикновено, цветето бе хербаризирано, внимателно закрепено на акварелна хартия и поставено зад стъкло в рамка с размери 29 на 16 см.

Мистерията с цветята никога не стана достояние на масмедиите или на широката общественост. За нея знаеха само ограничен кръг хора. Трийсет години по-рано ежегодните писма с цветя бяха изследвани в Държавната лаборатория по криминалистика от експерти по пръстови отпечатъци, графолози и криминални инспектори, както и от група роднини и приятели на получателя. Сега в драмата бяха замесени само три лица – остарелият рожденик, пенсионираният полицай и, разбира се, неизвестният подател на подаръците. И тъй като първите двама бяха достигнали толкова почтена възраст, че всеки нов ден ги доближаваше до момента на неизбежното, кръгът заинтересовани от мистерията скоро щеше съвсем да се стесни. Пенсионираният полицай бе жилав ветеран. Той никога нямаше да забрави първата си акция, когато трябваше да арестува един буйстващ, доста пиян стрелочник, за да му попречи да навреди на себе си или на други хора. По време на кариерата си бе вкарал в затвора бракониери, съпрузи-побойници, измамници, крадци на коли и шофиращи в нетрезво състояние. Бе се сблъсквал с влизащи с взлом крадци, обирджии, пласьори на наркотици, изнасилвачи и бомбаджии, всеки от които бе повече или по-малко превъртял. Бе работил върху девет случая за пред­умишлени и непредумишлени убийства. При пет от тях извършителите, раздирани от угризения, сами бяха позвънили в полицията и бяха признали, че са убили съпругата, брат си или някой друг близък. При други три бе проведено разследване – два бяха разрешени след няколко дни, а последният – след две години, с помощта на Националното бюро за разследване.

Деветият случай не стигна до съд. Полицаите знаеха кой бе извършителят, но доказателствата бяха толкова слаби, че прокурорът реши да не повдига обвинения. За огромно съжаление на инспектора разследването постепенно бе преустановено. Като цяло кариерата му бе забележителна и той можеше да бъде доволен от постигнатото. Това обаче бе последното, което можеше да се каже за него.

Неразрешеният все още "Случай с хербаризираните цветя", при който абсурдността на ситуацията се засилваше и от факта, че след хилядите часове на размисъл по време на активната му служба и след като излезе в пенсия, той дори не беше сигурен дали в случая ставаше въпрос за престъпление.

Двамата мъже знаеха, че човекът, който бе сложил цветето в рамка, бе използвал ръкавици, така че нямаше да открият отпечатъци нито по дървената част, нито по стъклото. Наясно бяха и че нямаше как да проследят подателя. Рамката можеше да бъде закупена от фотоателиета и книжарници по целия свят. Всички техники за разследване бяха безполезни. Клеймата също бяха от различни места – най-често от Стокхолм, но също така имаше три от Лондон, две от Париж, две от Копенхаген, едно от Мадрид, едно от Бон и, колкото и мистериозно да беше, едно – от Пенсакола, САЩ. Докато всички останали градове бяха прочути столици, Пенсакола бе толкова неизвестен, че на инспектора му се наложи да го търси в един атлас.

Южен мирт или Leptospermum scoparium – растение от семейство Миртови. Среща се като храст, висок 30 сантиметра, или дърво с височина 10 метра. Има зелени или бронзовочервени листа, които завършват с тесен бодлив връх. Цветовете са бели, розови и червени. – Б. пр.

Най-големият скален монумент в света, огромна скална могила. – Б. пр."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg