Кратка българска история

Препис: Д-р Николай Иванов Колев.

"Драги читателю,
В ръцете си държиш една забравена книга, напечатана преди нашето освобождение от турско робство, през 1868 г., от Драган Цанков, станал по-късно съосновател на Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките.

Книгата е най-кратката българска история, печатана някога в евтин джобен формат. Целта на автора е била да даде на всеки българин кратка информация за нашата история от втори век преди новата ера, до падането на българите под турско робство. Тази задача Цанков изпълнява успешно. Поради минималния формат, той не дава литературна справка, обичайна за модерните научни издания, тъй като тя би надхвърлила далеч обема на самата книга. Професионалните историци ще ви потвърдят това. Авторът използва важни източници на българската история, писани на латински и гръцки, които бяха издадени от БАН, заедно с други, след 1954 г. От текста на Цанков, и особено от датиранията, се вижда, че той е отличен познавач на тези източници. От текста се вижда, че той не е познавал коптски, арменски, грузински, сирийски, немски и други, освен гръцки и латински, източници на българската история, но това не намалява значението на този труд в онези времена, та и до днес, особено имайки предвид, как в условията на турското робство будните ни български учени са се сдобивали с информация, систематично унищожавана от поробителя и гръцките фанариоти.

Известно е, че след делата на такива велики императори, като Юлий Цезар и Карл Велики, възникват титли на владетели, като Цезар и Крал. Почти всички наши възрожденци, включително и Цанков, използват титлата крал, но очевидно е, че нейното използване, преди смъртта на Карл Велики е несъстоятелно. Така че в този препис, ще използваме титлата княз, известна ни от древните ни национални извори (княз, канез, канез юбиги) преди Борис-Михаил и цар за него и българските владетели и след него. Източната римска империя е наричана от много възрожденци включително и Цанков съвсем необосновано, гръцка. На тази несъстоятелност обръща внимание още Васил Априлов с думите: "Известно е, че Византийската империя беше не гръцка империя, а истинска римска. Гръцка се нарича неправилно. Самите гърци (Έλληνες) като станаха една маса с всемирната Римска империя, имаха честта да се наричат римляни (Ρωμαίοι).

Владетелите на известния тогава свят почитаха с това име всички победени народи, освен евреите. Според това общо правило на римската политика, всички народи, и особено всеки човек, който считаше над себе си римския император, се наричаше, и го наричаха, римлянин (Ρωμαίος). И сега още (1841) по цяла Турция същите гърци наричат себе си римляни, което име (урумъ) им дават и самите турци. Едва след като се образува гръцкото кралство, гърците, които го населяваха, оставиха почетното римско гражданство, което носеха досега, и почнаха да се наричат гърци (Έλληνες елини)." Нека тук отбележим също, че двата Епира са гърцизирани след падането на България под византийско робство, а Пелопонес, наричан и Морея, е гърцизиран едва след падането на Балканите под турско робство, благодарение на агресивната политика на пан-елинската патриаршия в Цариград, Беломорска Тракия след Първата световна война през 1919 г. Така че в преписа ние ще следваме тази историческа истина. Друга особеност е, че Цанков използва термина роби за онова, което ние днес сме свикнали да наричаме пленници. Така че в преписа е използван този термин.

И накрая бих искал най-сърдечно да благодаря на Мими Недялкова от гр. Габрово, която любезно ми предостави антикварния екземпляр на тази книга и направи възможно това ново издание."
Николай Иванов Колев

Книгата е издадена за първи път във Виена в печатницата на Л. Соммер през 1868 г.

"Българският народ, който според едни, е един от северните, а според други, един от индоевропейските народи. Обитавал в старо време, между река Волга и Дон, което място се наричало Голяма България. Моисей-хорен, един Арменски историк, пише в V век, че българският народ се намирал по тези места, още преди Христа. Защото още във втори век преди Христа, един дял от българите минали кавказките планини и се заселили в Армения. Колкото знаем от историята, за най-старото време на този народ, нему окото било всякога към Цариград, друго не видим в историята, за него по това време освен, че нападал на римското царство и го опустошавал. Историците, които са писали за него, говорят като за едно наказание проводено от Бога, за да накаже народите и царете. Още в 485-та година след Христа българите с войводата си Либертин тръгнали към Дунава в Теодорик. Ромейският войвода на Тракия, ги възпрял и ги накарал да се оттеглят назад. В 487 година, за пръв път те минали Дунава и хванали да опустошават ромейското царство; оттогава, това им било работата с ромеите, и нищо не ги направило да си идат от тях; освен Цариградското злато. Анастасий, източноримският император, за да може да запази Цариград от българите, оградил (в 507-та година) града с една стена, която се простирала от едното до другото море.

В 558-та година българите се съединили с аварите, и припознали техния княз за господар. Но като умрял аварският княз, българите поискали княз да бъде българин, затова станали да се бият помежду си, но аварите надвили на българите, от които един дял около десет хиляди, като не можали да търпят да гледат чужденец за свой господар, оставили си отечеството и отишли в земята на франкския владетел Дагобер (630 г.). Франките от страх, да не им направят нещо зло тия българи, намислили да се отърват от тях, та като през една нощ, като спели, избили ги, заедно с жените и децата им. В 634-та година българите с войводата си Кубрат станали да се бият с аварите, и се отървали съвсем от тях, а Кубрат станал крал Своеволен. Българите още като били заедно с аварите не преставали да нападат на Източното римско царство; само в Кубратовото време те се сдобрили с ромеите. Кубрат проводил в Цариград посланик и сключил с император Ираклий сговор за мир, който се държал до времето на Константин Погонат. Ираклий пратил на българския цар дарове, и му дал титлата патриций. Кубрат умрял в 660-та година и оставил петима синове, на които заръчал да седят заедно, за да могат да се пазят от неприятелите, но тези не послушали бащиния си съвет и се разделили. Най-големият Батбай, останал на бащиното си място, с по-многото българи; вторият брат преминал река Дон с дружината си и се заселил покрай тая река срещу земите на брат си Батбай; третият брат, Аспарух, като минал реките Днепър и Днестър, отишъл с дружината си към Дунава и се заселил между устието му, река Днепър и Трансилванските планини (678); четвъртият, на когото името не се знае, отишъл в Унгария3 (Венгрия, Маджарско) с дружината си и се заселил покрай реките: Тиса и Марош (680); петият брат, Алцеко, отишъл с дружината си и се заселил в Италия (663).

След това разделение на българския народ, от Кубратовите синове, историята ни учи, че българите основали две царства, които се славели в средните векове, и които били: едното покрай Волга, а другото покрай Дунава. Българското царство покрай Волга, което се наричало Голяма България, съществувало до XIII-ти век, в което време го превзели монголците, а в XV-ти век русите. Българите, които били там се порусили, до толкова, щото сега името им не се чува. Българското царство покрай Дунава, което направило българския народ да се слави с книжнината си и с политиката си, докарало на римското царство една рана, която сетне се обърнала на живеница; превзело се от турците, и друго не останало от него; освен това, дето българският народ, който се намирал в него, оцелял и до днес; но всичките българи не са участвали в основаването на тези две царства. А ония българи, които отишли в Италия, с Алцек (663), били съвсем разделени от другите си братя. За тези българи, историята ни е оставила малко да знаем. Знае се само, че Алцек много помогнал на Гримолд, краля на ломбардите, когато се биел с източноримския цар Константин Втори и му искал да се засели в земята му, с народа си. Гримолд го пратил в княжество Беневенто при сина си Ромюалд, който управлявал тогава това княжество. Ромюалд му дал да управлява Молизската област (667 г.), където се населили българите. Тия българи малко по малко си загубили езика и взели италианския, но така щото тоя език се размесил с българския. Така и българите, които отишли в 680-та година в Унгария с четвъртия син на Кубрат, докато се съединили с Аспаруховите българи във времето на Крум, не се смесили с другите българи. До това съединение, историята малко ни е оставила да знаем що са стрували. Види се, че първо са останали поданици на аварите (обрите), а сетне като отслабнали аварите с боевете си с франките, те се освободили, направили един дял от аварите поданици и си имали крале, от които бил и Крум, който станал и крал на Аспаруховите българи."
Из книгата

ГУТА-Н
Габрово, 5300
ул. Никола Войновски № 26, вх. Б
nikolay.kolev@herzovision.de