Дивите рози

Дивите рози Карол Мартинез Времетраене: 0:57 мин. Бижута талисмани от естествени камъни Нели Стефанова, Артур Стефан Аракелян Времетраене: 1:04 мин. Игра на кодове. Главоблъсканици за деца Алън Тюринг Времетраене: 1:07 мин. Орнитография Джесика Ру Времетраене: 1:03 мин. Ако само ѝ бях казал Лора Нолин Времетраене: 1:11 мин. Дъщерята на Венера Соня Леонарт Дормуа Времетраене: 1:01 мин. Пристрастен Никол Сноу Времетраене: 1:10 мин. Системни патила Жозефин Марк Времетраене: 1:19 мин. В диалог с Махатмите от Шамбала. Писмата на Махатмите : Комплект от 2 тома Мариана Везнева Времетраене: 1:33 мин. Плодово-зеленчукови приказки Мирена Добрева Времетраене: 1:05 мин. Пълноценна храна при бременност Лили Никълс Времетраене: 1:04 мин.

Лола живее сама в стая над пощенската станция, в която работи, и нейната най-голяма - и единствена - радост е градината ѝ. В портфейла си носи само снимки на цветята си, а шкафът в стаята ѝ е пълен със сърца от плат, оставени от жените от испанския ѝ род. И Лола се пита дали е създадена от семейната история, която се съдържа в тези забранени сърца и за която тя не знае нищо. Дали нейната лична история е написана от тези, които са я предшествали? Би трябвало да разкъса сърцата, за да разбере...

В известен смисъл романът Дивите рози е продължение на Зашито сърце. Ето какво разказва самата Карол Мартинез за своя роман, изпълнен и с радост, и с мъка, но и с много поезия:

"Малко след излизането на Зашито сърце една читателка ми разказа за испански обичай, спазван в Андалусия, родината на нейния род. Когато жената усещала, че краят ѝ наближава, тя ушивала възглавничка във формата на сърце и я натъпквала с парчета хартия, върху които написвала своите тайни. След смъртта ѝ възглавничката се наследявала от най-голямата ѝ дъщеря, като ѝ било категорично забранено да я отваря. Превърнах тази читателка в героиня на новия ми роман."

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза от издателство Колибри.

"Пет сърца в гардероба

В стаята на Лола Кам туптят сърца - пет сърца, подредени на рафта в гардероба; сърцата на жени, отдавна напуснали този свят.

Първото, ушито от син сатен, е на майка ѝ. То ѝ причинява непоносима мъка и тя никога не го докосва. Второто, на баба ѝ Рòса, е досущ зелена ливада от кадифе с нежна, като белег от рана, розова пътека по средата. Понякога Лола го гали и повтаря: "Como el camino, asi de grande te quiero, Yaya Rosa!". Натежали от тайните на майките, сърцата от плат изпълват нощите на Лола Кам.

Третото и най-красивото, от червена тафта, е украсено с черна оранжева и синя бродерия: същинско пламтящо сърце в нощта. Докато ѝ пееше испански песни, баба ѝ, Яя Рòса, описваше дивата красота на изгубената си страна, огньовете в нощта на Сан Хуан и палещото слънце по дългия път на север. Ала внезапно млъкваше, защото не ѝ достигаха френски думи, пък и не беше кой знае каква разказвачка, та внучката ѝ я слушаше с половин ухо. Подредени едно до друго, сърцата са затворени по средата на трикрилния гардероб на Лола. В дясното крило са окачени летните ѝ дрехи, а в лявото - зимните.

Четвъртото е от бял лен и около него се увива избродираната дръжка на роза. То ѝ е любимо, макар да не знае коя е жената, дето го е ушила. Платът е груб, но от него се носи познато ухание и като малка Лола скришом го грабваше, за да го помирише. Ухаеше на детство и на градина. Случваше ѝ се да заспи, докато го притискаше до собственото си сърце, без да знае кое от двете бие в съня ѝ.

Зад огледалната врата на гардероба са се стаили възглавнички във формата на сърца, в които майките, бабите, прабабите, щом усетели, че краят им наближава, напъхвали сгънатите листчета с неизказаните си тайни. Всяка от тях зашивала думите в собствено вързопче и с облекчение напускала земния свят. Най-старото е скроено от черна, покрита с пайети, рокля, но е толкова овехтяло, че избродираният по средата му акордеон едва се вижда. Платът е протрит и на места прозират канавата и късчетата хартия.

В стария гардероб туптят женски сърца. Разказват история, започнала преди повече от век в Испания, близо до Малага, там, където обичаят повелявал първородните дъщери да наследят сърцето от плат на покойните си майки. Жените от рода нямали земи, нито къщи или бижута, които да завещаят на децата си, но можели да пишат, а сърцата им преливали от тайни. Дали препълненото с листчета сърце означавало пълноценен живот? Дали жените пишели повече, когато са обичали? Или когато са преживявали несгоди? Или пък когато са пътували?

Любопитно е как са се озовавали в гардероба на Лола в Бретан. Премествани са безброй пъти от място на място и от страна в страна, защитени единствено от здраво затегнатите си конци. Ничия дъщеря не се осмелявала да надникне в тях, защото знаела, че ако го направи, ще я сполети проклятието на майка ѝ! Испанките се съобразяват със забраната и от суеверие или от уважение никога не ги разшиват. Понякога на Лола ѝ се струва, че сърцата се гневят в гардероба ѝ, че потропват като разпенени кончета или като платнени призраци, чиято уста е затворена завинаги. Дали да не откликне на немия им зов? Пита се дали неизвестната семейна история не ѝ влияе, дали родовата кръв не пренася от поколение на поколение мъките и ужасите на преживяното, което се таи дълбоко и терзае всекиго от нас. Дали предците ни не пишат и нашата история? Би узнала само ако отвори сърцата...

Въпреки розите...

Днес е денят на света Екатерина и есента е толкова мека, че Лола работи в градината. Бледата светлина огрява косите ѝ. Няколко тънки кичура са се отскубнали от ластика и сияят около лицето ѝ. Същински ореол. Слънчевите лъчи се спират върху всичко, но най-вече върху къпиновите храсти, стелят се в ъглите и играят по червените листа на лозата, покриваща стената в дъното. Слънцето не прежуря като през юли, не тегне над света, а едва го докосва. Напуснало е зенита си и меките му лъчи галят влажните пътища. Сенките се удължават и отпускат като уморени ръце. В тази особена светлина цветовете са още по-ярки, а уханията по-силни, защото краят им наближава. Смъртта е красива под отслабналата звезда. Слънцето се сбогува със своето могъщество. Вече не е цар, нито Бог, нито бащица!

Ноември е обсебил пространството. Земята е кална, небето е ниско, дърветата жълтеят, камбанариите тънат в мъгла, контурите се стопяват в своите сенки. Всичко живо се слива със заобикалящата го среда. Лола найсетне привършва. Любува се на есенните рози. Чувства се част от заобикалящата я красота. Наслаждава се на последната хубава неделя в градината. Знае, че утре, а може би още тази вечер, времето ще застудее.

Отдавна е прибрала зеленчуците, сега за удоволствие пресажда издънките на касиса и окастря къпиновите храсти. Есента е толкова мека, че отгледа великани: огромни, заседнали една до друга в калта жълти и бели тикви и едър като новородено бебе патладжан. Силата на земното притегляне по-голяма ли е през есента? През есента всичко пада: дъждът, листата, славата. Важното е смирено да се засажда, защото всичко пуска корен. Какво щастие е да живее! В чантата си Лола винаги носи снимки на своята зеленчукова и цветна градина. Щастлива е, радва се като дете. Щастлива е! Преди да се смрачи, отново оглежда своето райско кътче и ненадейно усеща как нещо я парва по тила... Струя леден въздух!...

Надига се, потрепервайки, и хвърля поглед към високата дебела стена в дъното, която граничи с гробището. Поглежда калните си ръкавици и трите храста рози дамаскини, които току-що е засадила. Струват ѝ се твърде самотни и изоставени, подредени като аптекарски шишета. А уж ги събра на едно място, за да образуват цветен масив! Щастлива ли е наистина?

Лола се провира до стената, сваля ръкавиците и я опипва, за да разбере откъде духа. Червените листа на лозата закриват пукнатината, която племенникът ѝ откри преди няколко дни. Листата я галят, потрепвайки на вятъра. Като нежни ръчички. Оказва се, че още няколко камъка са паднали. Вече има проход между нейния дом и дома на мъртвите."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg