Деца. Разкази

„Деца“ е книга за онези малки човешки същества, които животът е принудил да пораснат твърде рано. С дълбока емпатия и болезнена честност Мариана Пенчева разказва истории за уязвимостта, надеждата и правото на обич.

"Талантът на разказвач е тъжно недоразумение при отсъствието на очовечено сърце. А когато и двете са налични – резултатът е „Деца“ на Мариана Пенчева. Няма как да останеш безразличен, драги читателю! И няма как да успееш утре да подминеш „чуждата“ болка, защото тази болка ще стане твоя. И ще ѝ потърсиш лекарството. На това ме научи Мариана, докато се подвизавах като редактор. Благодаря ѝ! Прочети и ще ѝ благодариш и ти!"
Камелия Кондова

"Мариана е пряко доказателство, че все още съществуват тихи и ненатрапчиви герои, които с любов, търпение и постоянство успяват да променят света ни всеки ден. Нейните разкази не са пропити с вселенска меланхолия, напротив: въпреки често ужасяващите сцени, в тях главни герои между редовете са вярата и надеждата. Това са литературно-житейски етюди за невидимата, но здрава спойка между хората, за правото на обич и на бъдеще. За нашите деца."
Катерина Хапсали

"Тези разкази разглеждат детето не като тема, а като нравствена истина – като място, в което раната и надеждата съжителстват. С нежност, вътрешна дисциплина и дълбоко състрадание Мариана Пенчева създава истории, в които уязвимостта не е слабост, а форма на човешко достойнство. „Деца“ напомня, че литературата може не само да назовава болката, но и да я превръща в разбиране, утеха и памет."
Ива Спиридонова

"В книгата на Мариана Пенчева детството не е романтизирано убежище, а пространство на изпитания, през които човешкото оцелява въпреки всичко. Тя пише за болката, липсата и ранната уязвимост с рядка честност, но никога без светлина. Тези истории не търсят ефекта на драматичното, а силата на съпреживяването. Именно затова „Деца“ е книга, която не просто разказва съдби, а оставя следа – тиха, човешка и дълготрайна."
Симеон Аспарухов

Мариана Пенчева е учител, философ и психолог, посветила живота си на децата. В продължение на 11 години тя отглежда 12 деца и вижда света през техните очи. В основата на всичко, което прави, стои вярата, че всяко дете заслужава равен шанс. Носител е на отличия като „Майка на годината“ 2016, „Жена на десетилетието“ 2019, „Будител на годината“ 2015, наградата „Константин Величков“ 2021 на МОН, „Европейски гражданин“ 2016 и други. Мариана Пенчева дори е включена в учебник по история като пример за отдаденост, вдъхновение и принос към съвременното образование и общество. С дебютната си книга си „Деца“ тя дава глас на онези, които често остават нечути и описва вътрешния свят на децата – с техните сила, трудности и истини, които възрастните често подценяват.

Книгата е част от поредицата Лястовици на издателство Библиотека България.

"Светците знаят

– Мразя те, мразя те, мразя те! Чуваш ли? – шамарът болеше, но обидата от него тежеше повече.
– Влизай вътре, няма да се разправяме! – изсъска заплашително баща ми.
– Остави ни на мира, без теб ще сме сто пъти по-добре!
– Ей, момченце, внимавай с приказките, да не ти избия зъбите!

Последваха още шамари. Сестра ми се беше свила в ъгъла и криеше с ръка очите си. Майка ми плачеше, но не каза и дума. Поредният бой... един от многото. Баща ми имаше такъв навик, поне този път не беше с колана. След като свърши, той си взе якето и излезе, все едно нищо не се е случило. Мисля, че наистина го мразех.

Взех джобното си ножче и сложих още една резка на касата на вратата, с нея ставаха точно петдесет и шест за една година. Записвах ги, защото не исках да ги забравя. Всеки бой, всеки белег върху дървото оставяха отпечатък и в мен. Не ни стигаше мизерният начин на живот. Не ни стигаха гладът и липсата на ток. Трябваше да търпим и него, с всичките му настроения, с гнева и силата, която на мен ми приличаше на слабост. Щеше ли да има край, чудех се. Беше ми омръзнало да гледам как собственият ми баща блъска майка ми в стената. Брат ми беше само на седем, но и към него нямаше жал – невръстните му ръце бяха постоянно сини. Навярно защото много ни обичаше... Той стигна дотам, че отразя косата на сестра ми, а Милена беше само на девет. Никога няма да забравя ужаса в очите ѝ. А най-страшното беше, че не можеш да си тръгнеш – улица без изход.

Денят на смъртта му беше най-тежкият и най-спокойният. Разбираш, че нещо си отива, че част от теб си тръгва, една болезнена тъмна твоя страна, от която си мислиш, че спасение няма. И ти олеква, защото път назад не съществува. Необратимо е. Господ го прибра преди да навърши 39 години. Сигурен съм, че е гледал отгоре и е видял всичко, затова го е взел.

След погребението вкъщи беше тихо, но никой не плачеше. И макар все още да усещахме тежкия му парфюм и дима от цигарите му, беше за последно. Три дни по-късно в училище разбраха за смъртта на баща ми и класната ме повика да поговорим.
– Знаеш ли защо те викам, Филип?
– Госпожо, вижте, писнало ми е вече...
– Не си тук, за да те поучавам, а за да те изслушам.

Тези нейни думи бяха последната капка в моята, пълна догоре, чаша. Всичките ми сдържаност, мълчание и привидно спокойствие изчезнаха. И аз бях като бутилка газирана вода, разтръскана и току-що отворена. Казах всичко. Разказах ѝ за това какъв човек беше баща ми, за стотиците безсънни нощи, за страха и за облекчението, че вече го няма. Бях му ядосан, докато беше жив, а сега – още повече.
– Филип, не бива, та той ти е баща!
– Баща ли? Той не заслужава тази дума! Беше и за мен си остава една утайка, един комплексар, който си позволяваше да бие децата си и да малтретира болната си жена без причина. И смъртта му е облекчение за мен. Това е. Колкото и грозно да звучи.

Не можех да си кривя душата и казвам неща, които не са верни. Не съм такъв и няма как да бъда.

Седем дни след смъртта му вкъщи започнаха да пристигат лихвари, да си търсят парите. Заплашваха ни, обиждаха ни, вземаха и малкото ни вещи, които имахме. Беше в гроба, но пак трябваше да се занимаваме с неговите каши. Нямаше отърване. „Наследството“ на баща ми ни застигна с пълна сила. Трябваше да работя и да връщам дълговете му. Трябваше да работя и да издържам семейството."
Мариана Пенчева

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg