Морето си отива

Морето си отива е история за преосмислянето на ценностите и усещането за живота по средата на пътя, както и за ролята на любовта и на креативното начало в този процес. Героите са стъпили здраво на земята, преуспели мъже и жени в своите четиридесет години, осмина приятели и четири двойки, които след обща почивка, изпълнена с хармония и приключения, изведнъж са изправени пред екзистенциални проблеми и борба за живот. Всеки от тях преминава през развитие и катарзис, за да оцени познатото или намери ново щастие и успех. След поетичното и ретроспективно начало в историята нахлува драматично действие, пресичано само от тихия, криволичещ творчески път на двете главни героини. Ритъмът на събитията, кратките глави и смяната на перспективи и разказвачи създават колаж от човешки съдби и емоции, като пътища, пресичащи се през пространството и времето - някои стръмни, други привидно леки и спокойни, но не непременно по-добри. Между 1922^-ра година и днешния ден, щастието прелита от едно рамо на друго и всеки от героите намира свой собствен начин да го улови.

"Ако морето в тази книга е метафора на щастието и свободата, то всеки от нас трябва да се стреми да го опази в себе си, въпреки времето и обстоятелствата и да не позволява да си отива, за да е пълноценен и силен човек. За да е жив. За нашето вътрешно море, за бурите и тайните в него, за любовта и избора, за пречистването и плаването през живота разказва тази новела. И ако всички ние сме песъчинки в дланите на времето, то само вълните на морето могат да ни отведат до нашия бряг, до пристана, където ни очаква любовта, в която най-сетне да сме себе си."
Ива Спиридонова

"Първият поглед към морето, така дълго чакан, ме изпълни с първична радост и благоговение. Стоях на брега, а вълните си играеха върху него и изкушаваха нетърпеливите ми пръсти. С отминаването на десетилетията те бяха оставили по кожата слоеве от прашно, солено покритие, направили ме по-мъдър, по-опитен и богат.
– Румене, идваш ли? Трябва да обсъдим докрай плана.
Драмата на модерния човек е в многообразието от избори. Потискащо изобилие на алтернативи. Може би аз трябваше да стана поет, а не адвокат. Ето пак, скрито във вятъра, това настойчиво ехо от младостта. В началото имах странни сънища, бях палав и се бунтувах, с ясни представи за добро и зло, съчетани със смелост, дързост, непокорност и чар. Всеки разговор бе предизвикателство, всяка усмивка - тайнствена покана. Животът бе пъстър килим и многоцветна загадка. Вероятно залезът ще ми разкаже дали я разгадах или попаднах в безкраен лабиринт. Вълните шептят смирено, искат да споделят нещо, само днес и тук. А на фона на жаркия пясък ме гледат строго моите най-стари приятели.
– Румен пак мечтае. Няма да дойде скоро.

Вятърът като че ли бе отшумял за днес и аз замислено тръгнах обратно към чадъра. Бяхме решили да подготвим пикник на плажа - една от идеите, които ни хрумнаха в дълъг разговор предишната вечер. Темата му беше дали още сме млади, но дори да не сме, дали още сме такива в сърцата си. Замислихме се какво сме правили навремето, дори неща в излишък, които днес веднага инстинктивно бихме отхвърлили. С оправданието, че вече няма за кога, че сега сме уморени, рисковано е или някой би ни го забранил. Едната идея беше да останем будни до полунощ или до рано сутринта - първото предизвикателство - и да приготвим достатъчно ядене и пиене за един пикник директно на морето. Нищо сложно. Не толкова удобно като да вечеряме в ресторанта и да влезем после в бара, но тъкмо затова особено. Все с нещо трябваше да започнем.

Явор, психологът в компанията, заяви:
– Младостта си отива, когато започнеш да се обръщаш повече назад отколкото напред. И ставаш пленник на спомените. Който гледа напред, е още млад.
– Това ако не е стимул, здраве да е - без да плащаме за час в твоята практика. Дай да запишем сега какво ни трябва утре, после ще мислим за по-нататък - каза Летисия по учителски навик, като на дете.

Разпределихме бързо задачите. В този момент още не знаехме, че само след няколко дни всеки от нас ще бъде принуден да потърси отговор на въпросите, които никога не си задаваше и не си представяхме как събитията щяха да поставят под въпрос приятелството ни, което бе издържало десетилетия. Колкото и различни да бяхме, орбитите ни неизменно се пресичаха. Изабела, като илюстратор, се стремеше да изтълкува книгите, така както съпругът ѝ Явор - да чете човешките души. Калоян, собственик на софтуерна компания, оцеляваше с помощта на Нина, в ролята на бек офис, домакиня и емоционална котва на семейството. Самият аз намирах с Летисия, моята учителка по любов, а в живота - преподавател по български език, най-често общо четиво - с това ме беше запленила през студентските години, когато аз всекидневно потъвах в безкрайните томове по право. Отсъстваха Сашо и Нели, лекар и проджект мениджър, съученици и приятели, нашата гордост и добър пример.

Това лято ние не предполагахме, че животът на поне един от нас вече виси на косъм."
Из книгата

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg