Петър Карчев е потомък на уважавания охридски род Карчеви, скромни и по-малко известни участници в борбите на Българското възраждане. Като следва хронологията на своята биография, но не за да изтъква себе си, а за да бъде максимално автентичен и убедителен, авторът ни въвежда последователно в живота на българите в Охрид в края на XIX в. и в Княжество България в началото на XX в. Голямо място в книгата заемат спомените му за славните и трагични дни на Балканската и Междусъюзническата война, в които той участва. Ценни са спомените му като непосредствен свидетел за обстоятелствата около вземането на редица решения със съдбовно значение за България и по време на Първата световна война.
Но най-интересни и подробни са сведенията и фактите, свързани с редица видни фигури от българската културна, икономическа и политическа история. Авторът е бил приятел с
Теодор Траянов, близък познат с
Димчо Дебелянов и
Христо Смирненски, работи с Трифон Кунев и Симеон Радев, срещал се е с
Пенчо Славейков и
Иван Вазов. Мяркат се и образите на
Петър Мутафчиев,
Петър Дънов, Драган Цанков, Марко Балабанов и др. Като близък помощник на един от водачите на Народнолибералната партия д-р Никола Генадиев, и парламентарен репортер, той добре познава основните фигури в тогавашния политически живот и ни е оставил любопитни профили на депутати и министри (Ал. Малинов, Ан. Ляпчев, М. Такев, Ст. Костурков, Д. Ризов,
Александър Стамболийски и др.).
Публикуваните за първи път спомени на Петър Карчев ще бъдат интересни както на изследователите на българската политическа и културна история (като ценен изворов материал), така и за широката публика - излезли изпод опитното перо на дългогодишен журналист, те са живи и сочни, четат се леко и са изпъстрени с множество анекдотични случки.
Половинвековна летопис на преживяното от един журналист.
Към огромния поток от спомени, който ни заля през последните десетилетия, все още има какво ново и неизвестно да се добави. Журналистиката, с която живее всеки съвременен човек, било като професионалист, било като читател, е нещо толкова свързано с нашето ежедневие, че е станала като неосъзната необходимост. Но и историята на журналистиката, а не само нейния продукт, ни предлага не по-малки изненади, макар че тя се рови в миналото. Досега разполагахме с изследванията на Юрдан Иванов, Борис Андреев, д-р Маньо Стоянов, д-р Д. П. Иванчев, Георги Боршуков и Владимир Топенчаров, както и с многотомния "Български периодичен печат". Едни от най-четените книги и до ден-днешен са томовете с публицистика на Данаил Крапчев, Симеон Радев,
Стефан Стамболов,
Петко Р. Славейков, Григор Василев, Петко Пенчев, Никола Милев, Владимир Бурилков, Димо Кьорчев,
Александър Балабанов и др. Все още остава непознато публицистичното наследство на Григор Начович, Димитър Петков-Свирчо, д-р Никола Генадиев,
Стоян Михайловски, Михаил Маджаров, Иван Пеев Плачков, Йордан Бадев, П. К. Чинков и на много други. През последните десетилетия българските читатели бяха изненадани от спомените на журналистите Димо Казасов, Стефан Танев и П. К. Чинков, а публицистиката на дейците на БКП отдавна е публикувана и позната от събраните съчинения на Димитър Благоев, Георги Кирков,
Георги Димитров, Васил Коларов, Димо Хаджидимов, Гаврил Георгиев, Трайчо Костов, Станке Димитров, Христо Кабакчиев и др. Все още е непозната публицистиката на политиците и журналистите от десния политически фланг. След направеното от Г. Боршуков и Вл. Топенчаров за историята на българската журналистика, като че ли нямаше какво още да се направи. Историята на Вл. Топенчаров впечатлява със субективността и политическата пристрастност на академика, който продължаваше да громи посмъртно политическите си противници, които нямаше как да му опонират.
Рейтинг: 9.50 / 4 гласа 
