Zdr, ko pr?

"Ние сме поколението, което живее в най-доброто време по най-лошия начин. Времето на пълни хладилници и празни животи, в които отчаяно искаме някой да ни спаси, но се плашим да повярваме, че ще посмее. Толкова са ни натяквали да мълчим и да бъдем прилични, че накрая се превръщаме в затворници в собствените си светове. Живеем в кутия, в кутия, в кутията. Капаците са хлабави и отвън въздухът е чист, но само гледаме през дупките, големи колкото да не се задушим напълно и се страхуваме, че опасността може да влезе и през тях. Че ще видим окото на хищник да наднича навътре, готово да ни смаже с клепачите си. А отвън има (само) любов и божествена красота. Тихи гиганти, чакащи търпеливо да се престрашим да бъдем третата велика сила - човек, който да излезе и да ги прегърне."
Виолета Златарева

Zdr, ko pr? е третата книга на Виолета Златарева. В нея тя си задава въпроса доколко любовта е достатъчна и колко далеч сме от нея - въпреки възможността да я повикаме с натискането на няколко клавиша.

"Преди най-голямото ми желание беше да имам напълно функционални крайници. Когато приех факта, че това няма да се случи, то беше изместено от желанието за оргазъм. От три години живея самостоятелно, ако не броим асистентката, която ми носи покупките, чисти и ме развежда напред-назад по лекари. Извоювах си тази свобода трудно и с много скандали, но в крайна сметка семейството ми се примири. Горките, от 25 години ме ползват за извинение да се задържат заедно. Не мога да си представя какво се е случило между тях през първите седмици, в които са останали насаме един с друг. Вероятно е трябвало да се запознаят наново. Засега я карат някак, може пък да им е харесало, въпреки че и двамата ми родители са страшно особени. Майка ми е от онези досадни жени, които обичат да командват всичко и всички. Единствените ѝ спокойни мигове са моментите, в които плете шапки, въпреки че няма кой да ги носи, понеже ѝ липсва усет към цветовете и обикновено са страшни шарении. Трупа ги в торби и ги прибира на тавана, сякаш някога биха потрябвали. Баща ми пък е от онези мъже, които от нищо не се интересуват. Той действа само и единствено от чувство за дълг и ярко нежелание да му се пили на главата.

Това, което ме дразни в тях повече от всичко е, че докато растях, виждаха в мен единствено деформираните ми крака. Всяка сутрин, когато се събирахме около масата на закуска, хвърляха бързи погледи, пълни с неудобство, сякаш за да проверят дали все още съм дефектна, дали не се е случило чудо и видиш ли, не съм се оправила. Но не за тях искам да говоря. Не. Това, което ме вълнува, са моите прекрасни мъже.

Всичко започна с разочарованието ми от сайтовете за запознанства. Опитите ми да срещна някого се проваляха в момента, в който отсрещният разбираше, че си уговаря двойна среща – с мен и с моята инвалидна количка. Плакала ли съм безбройни вечери? Отнесла ли съм тонове обиди? Можеш да си сигурна в това. Но един ден ме осени великолепна идея, докато Мария – асистентката, която споменах – мрънкаше за някакъв гардероб. Пуснала обява, че го подарява и няколко месеца – никой на хоризонта. После му сложила цена и още на следващия ден дошли да го вземат. „Хората обичат да си плащат. Иначе не се доверяват.“ Каза в заключение. И това ми даде нова перспектива над ситуацията ми. Изтрих приложенията, пълни със стотици претенции и си направих профил в сайт за компаньонки срещу заплащане. Качих свои снимки, описах кратко и ясно състоянието си и се оставих на вълнението."
Из книгата

Родена сред зеленината на Родопите, Виолета Златарева израства далеч от шума на големите градове. Може би затова винаги са я вълнували дълбоките страхове на малките хора. Автор е на сборника с разкази Академия за китове - проект, в който няма нито един кит, но много самота, и на поетичната книга Регистър злополуки - каталог на всичко счупено, което продължава да обича.

Библиотека България 2022 ООД
София, п.к. 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш, бл. 33, вх. Б, ет. 4, ап. 24
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg