"Понякога, докато работеше, Орсола усещаше, че Антонио наднича през рамото ѝ, когато идваше в къщата за чиста дреха или за свещи. Стараеше се да го пренебрегва, държеше ръцете си спокойни и се съсредоточаваше над извайването на стъклото в най-плавната форма или над поставянето на безупречни декоративни точки. Веднъж направи две идеално кръгли червени мъниста пред очите му. Антонио улови мимолетния ѝ кос поглед и кимна. Това беше първото им общуване от седмици.
Малко след това тя мина покрай него на двора - гол до кръста, той поливаше главата си с вода, за да се охлади от неимоверната горещина на пещта и да отмие потта. Един от редките мигове, когато бяха сами. Орсола спря до него и остави ведрото с накис-натото пране, което заплашваше изцяло да погълне живота ѝ, защото Николета скоро щеше да роди и да удвои работата ѝ.
– Кога ще идва Доменего да ловите патици? - попита тя, когато той вдигна мократа си глава.
Помъчи се да не зяпа голите му гърди, но страшно ѝ се искаше да притисне длан към извивките на мускулите му.
– Другата неделя след литургията. Защо?
– Искам да занесе нещо на Клингенберг.
– Мъниста ли?
Орсола кимна. Антонио се усмихна - не със закачливата усмивка пред жените на пазара, нито със снизходителната усмивка на майстор към някой чирак, а с искрено задоволство.
– Нито дума на Марко - добави тя.
– Естествено.
Той се пресегна за ризата си и избърса с нея лицето си, после я облече.
– Антонио...
– Да?
Погледна я и за миг на нея ѝ се прииска да му каже нещо - за него, за тях двамата. После Мадалена излезе на двора и мигът отлетя. Орсола поклати глава и се засмя.
– Гледай да не паднеш в кладенеца, докато се любуваш на отражението си във водата - каза тя и се отдалечи, преди той да успее да отговори.
В неделя мънистата ѝ бяха готови. По-рано през седмицата беше ходила при Елена Баровиер, която ги огледа и ги одобри. Майсторката я посъветва не просто да пъхне мънистата в платнена торбичка, а да ги наниже по големина, цвят и вид украса и да ги забоде на мраморното картонче, което тя ѝ даде - специална венецианска хартия, за каквато Орсола нямаше пари, - за да бъдат представени пред търговеца по най-добрия начин. Елена ѝ даде и копринена лента, за да привърже ленената торбичка, която си беше ушила. Орсола се отнесе скептично към тези изискани тънкости.
– Не го ли интересува само качеството на мънистата?
– Разбира се, но можеш да направиш първото му впечатление приятно. Дори опитен търговец като Клингенберг ще реагира на хубавото представяне на стоката. Нима храната не по-вкусна, когато е поднесена в красив съд? Нанижи мънистата внимателно, уший нова торбичка - по-добре от кремав лен, по-елегантно стои от белия - и направи панделка от коприната. Орсола я послуша. На литургията в Санти Мария е Донато Антонио ѝ даде знак да се срещнат след това, тя потупа пакетчето в джоба си и по време на евхаристията премисляше какво ще каже на Доменего: "Пази го внимателно да не се намокри. И незабавно го занеси на Клингенберг. Подай му го с две ръце и се поклони. Кажи му: Това е от синьорина Росо, както ви е обещала, с поздрави от нея". Ако случайно го изпуснеш в лагуната, докато си на лов за патици, ще те убия с голи ръце. И двамата ще ви убия".
Орсола каза всичко това на гондолиера, когато двамата с Антонио го намериха. Беше привързал лодката северно от църквата, далече от клюките на хората, които излизаха от църквата. Доменего я изслуша безизразно, а Антонио стърчеше ухилен до него. Когато Орсола приключи, той пое пакетчето с две ръце, поклони се и каза:
– Разбира се, синьорина Росо."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
