Да върнеш лятото

Пътен инцидент преобръща съдбата на Отшелника. Уединеното му всекидневие на писател без надежда за лично щастие е озарено от неочаквана зряла любов. Катя сякаш е пълна негова противоположност и като професия, и по характер, и според начина си на живот. Ще успеят ли те да съединят духовните и житейските си пътища в едно цяло? И как новото приятелство на самотника Наум с Ирина и Сава ще отприщи потиснатата сърдечна енергия у тези вече немлади хора?

"Да върнеш лятото" е романс за доброто и светлото у човека, за дълбоката промяна, която може ненадейно да настъпи във всеки момент от живота. Едно лято сред простора на планината, под звездите и месечината, където човешката душа винаги търси и понякога намира своя път към обичта, дружбата и съпричастието.

"Катя стоеше права на мястото си и го гледаше.
- Не съм забравила, че обеща да ми разкажеш как се съветваш с небето.
Бе толкова хубава насред горската пътека в късното лято.
- Разбира се - кимна Отшелника, а очите му бавно обхождаха тялото ѝ.
- Къпините също ли са от изненадите, които си ми приготвил?
- То се знае.
- Как ги нарече изненадите си?
- Вътре имам химикалка и малко тефтерче - потупа той раницата си. - Искаш ли да си запишеш?
- Този път ще се постарая да запомня - отвърна тя, без изобщо да се усмихне.

Наум изгуби няколко секунди.
- Съдбоносни, умопомрачителни, неустоими, безценни…
- Повече думи бяха - рече тя и пристъпи към него.
- Съжалявам - отрони той и се напрегна, защото тя бавно приближаваше.
- Вече ми подари една неустоима - направи няколкото крачки жената, хвана нежно главата му с двете си длани и го целуна силно, но кратко.
- Хайде, води ме! - засмя се изведнъж високо и щастливо. - Нямам търпение да си къпиносам устата!
- Къпиносам! - подсвирна престорено Наум. - Мога ли да си я купя тази дума?
- Подарявам ти я - рече тя и чинно застана зад гърба му, преди да се закатерят през дерето.

Оказа се дори по-близо, отколкото Катя бе очаквала. Пресякоха още два пресъхнали лете потока, поизкатериха се през спечен от жегата сипей с редки трънливи храсталаци, отново навлязоха в гора, този път широколистна и рядка, скоро просветнаха просторни поляни и след минути вече се чудеха откъде да почнат, защото къпините навсякъде бяха огромни, узрели и дори попрезрели, топяха се в устата и все ти се струваше, че малко по-натам сякаш са по-големи и още по-вкусни.

- Бива си го твоя национален къпинен резерват - рече тя по-късно без дъх.
Току-що бе откъснала уста от неговата, след като той ѝ бе подал поредната огромна къпина с устни, бе я изчакал, без да откъсва устните си от нейните, да я смачка и преглътне, за да я целува и целува.
- Не къпинен, а къпинов - поправи я меко Отшелника. - Резерватът принадлежи на къпините и се стопанисва от къпините, а ние им се падаме нещо като навлеци, които плюскат с любезното разрешение на управата.
- Кой храст е шефът? - смееше се Катя, плюскайки до насита.
- Тука няма шефове - следеше я с очи той, все още не вярвайки докрай как се е преобърнал животът му. - Тука е Божието царство.
- А ти какъв си такъв, дето имаш достъп дотук наместо мечките? - питаше тя с пълна уста.
- Любознателен Божи раб, дето се вре из храсталаците, преди да осъзнае, че те са специален резерват - отговаряше ѝ той и я целуваше. - Галеник на съдбата - добавяше сериозно и я целуваше по къпиносаната уста.

По обед вече вървяха бавно по стари коларски пътища, по широки открити просеки - равни и леки за ходене, а очите им не се насищаха на красотата, която се откриваше пред погледа, накъдето и да се извърнеше човек. Балканът бе запустял, занемарен, изоставен от хората. Нямаше туризъм наоколо, нямаше писти, нямаше забележителности, нямаше тракийски и римски старини – само красотата се бе задържала по тия простори, за да напомня за себе си и за още някои неща, зад които кротува смисълът на нещата. Не само туризъм и старини нямаше - и жива човешка душа нямаше почти из планината. Махали пустееха, къщици без хора, отдалечени обиталища без обитатели, просторни кошари без стока, хамбари без сено и зърно… Тук-там някоя баба или старец можеше да срещнеш по случайност, дошли да пригледат кирпичената си лятна съборетина дали още се държи срещу времето и дали не са ѝ разграбили вече и спечената дограма от края на деветнайсети или началото на двайсети век.

Отшелника обаче познаваше тази част на планината наизуст и внимателно подбираше маршрута им. Не минаха през никакви обезлюдени махали или покрай къщици, където бе виждал навремени живот от напролет до наесен. Водеше Катя само по горските просеки и през старите пасбища - към едно свое обично местенце, към една своя отдавнашна и любима наблюдателница, от която му се бе случвало неведнъж да не иска да мръдне с часове - такава гледка бе отпред към северните балкани, към небесата и отвъд небесата."
Из книгата

Факел
София 1000
ул. Братя Миладинови № 28
fakel.bg@gmail.com