Публични врагове

Мишел Уелбек: Между нас, както се казва, няма нищо общо - с едно-единствено, но съществено изключение: и двамата сме твърде недостойни личности.
Бернар-Анри Леви: Защо да приема това упражнение в себеочернянето? Защо да ви следвам във вкуса, който проявявате към гръмогласното, кълнещо, умъртвяващо самоунижение? Не обичам нихилизма. Мразя озлоблението и меланхолията, които го придружават.
Мишел Уелбел: Отсъствието на умора от битките е огромна сила. Тя ви пречи и ще ви пречи още дълго да отстъпите пред апатията на мизантропа, която е според мен най-голямата опасност; това хленчещо и стерилно цупене, което те кара да се усамотиш в ъгъла и да повтаряш неуморно: "Всички са тъпаци"...

Бернат-Анри Леви: Всъщност истината е, че ми е ужасно трудно - не толкова да обърна внимание на всичките тези нападки, а по-скоро да установя връзка с образа, който ми препращат, да го почувствам свой, да открия зависимост между това далеч не-ласкателно отражение, понякога дори ужасно, и моята "дълбока" или, ако щете, "социална" същност.
Мишел Уелбек: Ролята ми във вашата съдба изглежда ще се състои в това да ви въвлека в "Изповедната литература" - което може би не е чак толкова лошо. Шопенхауер отбелязва с почуда, че е доста трудно да се лъже в писма.

Бернар-Анри леви: Човек съвсем не пише, за да открие кой е, а за да открие какво става с него; убеден съм, че смисълът на една книга не е да си какъвто си, а да се промениш, да станеш различен от онзи, който си бил, преди да започнеш да пишеш.
Мишел Уелбек: Борбата в този случай е проста и брутана. Аз поставям огледало пред света и той не се намира в него за особено красив. Обръща огледалото и заявява: "Вие не описвате света, а самия себе си". Обръщам го и аз не свой ред: "Вие не говорите за книгите ми, нито за самия мен във вашите жалки статии, а описвате в тях собствените си несъвършенства и лъжи". Сблъсъкът е не толкова интелектуален, колкото морален.

Защо "публични врагове"? Защото основната тема в тази епистоларна размяна на мисли е обругаването на двамата писатели в публичното пространство. Изреждат се имената на "враговете" им - различни, но с еднакъв подход в критиките и очернянето. Различно е и поведението на обруганите, когато около тях "витае духът на линчуващата тълпа". Уелбек страда от нападките, но ги приема пасивно: "Как реагира обикновено писателят, когато се опитват да го накарат да страда? Ами просто страда".

И ако има агресия, тя не е премислена, а единствено презрителна:

"Съвременният вариант, вариантът на времето на масмедиите - случвало ми се е да се почувствам в разговор с определени журналисти като Кърт Кобейн, който отговаря на един нетактичен репортер: "Дрогирам се, педал съм и шибам прасета. Това стига ли ви?". При него отсъства напълно нагонът за борба: "И макар у мен да съжителстват, преплетени едно в друго, желанието да се харесвам и желанието да не се харесвам, аз никога не съм изпитал нещо дори и наподобяващо желанието да победя и именно в това, струва ми се, се различаваме". Леви е борец, за него войната е единственият антидот срещу опитите за публично опозоряване:

"Всичко онова, което се пише за мен и което аз откривам от време на време благодарение на сатанинския Гугъл, ме интересува единствено дотолкова, доколкото отразява точно разположението на фигурите на играта, намеренията на противника ми, неговите евентуални слабости и възможностите ми за противодействие", "Лице в лице с атаките, егото ми е огнеупорно и със сигурност блиндирано".

Различията във възгледите, темперамента, характера и съответно начина на живот, личен и публичен, на двамата медийни врагове са доста съществени, но благодарение на тях те развиват теми, едновременно актуални и вечни, които именно поради споровете и несъгласията им провокират у читателя размисъл, карат го да се съгласи с единия или с другия или да не е съгласен и с двамата. Едно е безспорно: книгата има познавателна стойност не само защото подтиква към по-внимателен прочит на постоянно цитираните Епикур, Лукреций, Лайбниц, Шопенхауер и Ницше, но и защото обрисува от две често напълно противоположни гледни точки съвременна Франция, а чрез нея и съвременното ни общество.

Дали това общество се е променило за изтеклите вече десет години от появата на "Публични врагове"? Дали важи още констатацията на Уелбек, а именно: "Когато една страна е силна и уверена в себе си, тя, без да трепне, приема от своите писатели всякакви дози песимизъм. Франция от петдесетте години понасяше, без да трепне, хора като Камю, Сартр, Йонеско или Бекет. Франция от 2000 година вече трудно понася хора като мен".

И тъй като осъзнаването на социалните последствия от всяка промяна настъпва, за съжаление, доста по-късно след нея и ние все още не си даваме сметка какво точно ще последва от стремглавото развитие на новите технологии, идеологията на трансхуманистите, галопиращата промяна в общуването на хората, изместването на перспективите - отговорът на този въпрос е все още неясен. Важното е, че книгата е сериозен повод за размисъл върху него.
Александра Велева

Мишел Уелбек е познат на българските читатели с романите си "По-широко поле за борбата", "Елементарните частици", "Платформата", "Възможност за остров" , "Карта и територия".

Романът му "Подчинение", появил се на френския книжен пазар на 7 януари, в деня на кървавото нападение срещу сатиричното списание "Шарли Ебдо", излезе на български през август миналата година. "Подчинение" разказва как би изглеждала Франция под управлението на президент, който налага исляма като "най-сполучливата формула за обединяващ хуманизъм."

Бернар-Анри Леви е по образование философ, писател, водещ рубрика във френското списание "Поан", автор на уводни статии в "Кориере дела сера" и "Ел Паис", сътрудник на "Ню Йорк Таймс", "Ню Рипъблик", "Хъфингтън Поуст", "Дейли Бийст", израелския "Хааретз", норвежкия "Афтенпостен" и шведския "Еспресен". Леви е член на надзорните съвети на телевизионната програма "Арте", на в. "Монд" и на в. "Либерасион".