"Мили синко,
Винаги ми е правило удоволствие да събирам разни дребни сведения за моите деди. Може би си спомняш как разпитвах живите си още сродници, когато ти беше с мене в Англия, и как предприехме едно пътуване с тази цел. Понеже смятам, че и на тебе може да е също така приятно да знаеш всички подробности из моя живот, много от които и досега не са ти известни, и понеже се надявам да бъда свободен цяла седмица, докато почивам тук, извън града, сядам да ги напиша за тебе. За да сторя това, имам и някои други подбуди.
След като съм се издигнал от немотията и неизвестността, в които съм роден и отгледан, до положение на охолство и известна степен на прославеност в света и съм прекарал до днес живота си в значително благополучие, може би потомците ми биха искали да знаят средствата, които съм използвал и които, с Божията воля, са увенчали делата ми с такъв успех, тъй като някои от тях може да им се видят подходящи в положението, в което се намират самите те, и следователно достойни за подражание. Когато съм размишлявал за това благополучие, понякога то ме е карало да казвам, че ако ми се предостави избор, не бих имал нищо против да повторя същия живот от самото му начало, само бих поискал да се ползвам от правата на авторите да поправят във второто издание някои грешки, допуснати в първото. А освен поправянето на грешките, ако можех, бих заменил някои злощастни случки и събития в него с други, по-благоприятни, обаче, ако това не ми се позволи, пак бих приел предложението. Но тъй като не може да се очаква такова повторение, то най-близкото до изживяването на живота отново е сякаш припомнянето му, а за да остане това припомняне колкото е възможно по-трайно - написването му.
Тук ще се отдам на слабостта, присъща на старците - да говорят за себе си и за извършеното от тях в миналото, - и ще є се отдам, без да досаждам на хората, кои- то от уважение към възрастта може да се сметнат задължени да ме слушат, защото всеки според желанието си може да чете, или не, писаното от мене. И най-после (най-добре да си призная, понеже и да го отрека, никой не ще ми повярва) може би така до голяма степен ще задоволя собственото си тщеславие. Почти не ми се е случвало да чуя или видя уводните думи: "Без всякакво тщеславие мога да кажа..." и т.н., без да ги последва веднага някой израз на тщеславие. Повечето хора не обичат тщеславието у други, колкото и голямо да е то у самите тях, но аз напълно го извинявам, където и да го срещна, защото съм убеден, че то често създава добро за притежателя му и за другите, които са в кръга на неговото действие, и следователно в много случаи съвсем не е изключено човек да благодари на Бога за тщеславието си, както и за останалите блага на живота.
А сега, щом вече заговорих за благодарене Богу, искам с пълно смирение да призная, че дължа споменатото щастие в досегашния си живот на щедрия Божи промисъл, който ме е насочвал към използваните от мене средства и ги е увенчавал с успех. Вярата ми в това ме кара да се надявам, но не и да разчитам, че същата добрина ще ми бъде оказана и занапред, като се продължи това щастие или пък ми се вдъхнат сили да понеса съдбовния обрат, който може да ме сполети, както е сполетявал и други, тъй като само Бог знае какво ме чака в бъдеще, а в негова власт е да ни благославя дори и в неволите ни."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
