"Бразилски храст" е какофония от дълги и кратки разкази, в които абсурдно, но безпроблемно съжителстват плъхове, лели, златни рибки, буржоа бохеми и хамали, Созопол, парижкият май 1968-а, любов, възмездия и какво ли още не. Една деликатна иронична игра на двусмислието.

"Хроники на градското момиче, разказващо с еднаква лекота и за Париж, и за Лондон, и за Лос Анджелис, и за любимата си София. Една от малкото ведри книги, зачената в смутните времена на българския преход, "Бразилски храст" очарова с привидната си невинност и свежото си чувство за хумор."
Алек Попов

Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборника с разкази на английски език "Red Shorts" и на романа "Доклад на зелената амеба за химическия молив", който излиза във Франция със заглавие "Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir". Живее в Париж, където преподава английски език, превежда художествена литература и работи върху втория си роман.

"Гласове
Флора беше внучка на съседите от долния етаж. Гостуваше им за коледната ваканция и двете прекарвахме заедно почти цялото време, кога у нас, кога у тях. Косата ѝ беше подстригана късо, но тя ме увери, че за нула време ще порасне дори по-дълга от моята. Показах ѝ всичките си играчки, книжки и колекции. Гледахме телевизия. Флора не знаеше английски и аз ѝ обяснявах кой е Джон Ленън. Бяха го убили в Америка и по Би Би Си непрекъснато даваха филми и предавания за него. Беше много красив във филма "Помощ!". По радиото пускаха само песни на "Бийтълс" и аз карах Флора да танцуваме туист и рок, както бях виждала да правят мама и татко.

Тя искаше кукла Барби, за която аз още есента бях написала писмо до Дядо Коледа - дископевицата суперзвезда с лъскавата цикламена рокля с презрамки и диамантена огърлица. Бях си изрязала снимката ѝ от каталог за играчки. Нямах търпение да дойде денят, в който ще я видя под елхата. Един ден обаче бабата на Флора ни взе със себе си по магазините и ѝ я купи. Дядото на Флора беше посланикът на Народна република България в Лондон. В края на ваканцията мама ми каза, че Флора ще остане в Лондон и ще бъде в моя клас. – Ще си имаш българско другарче, с което да ходиш на училище – съобщи ми тя приповдигнато. – Ще я запознаеш с другите деца и ще ѝ помагаш с английския и с уроците, защото е нова.
Училището ми беше правоъгълно и красиво, с градина на покрива, където всеки клас си имаше кътче, в което засаждаше цветя в стари саксии. Беше близо до нас на Кенсингтън Парк Роуд и мама или татко ме водеха сутрин и идваха да ме вземат следобед.

После минавахме през магазинчето за вестници, откъдето ми купуваха бонбони или шоколад, и отивахме на разходка в Хайд Парк да видим патиците в езерото. Мама и татко сядаха да пият кафе в модерния ресторант "Серпентината", чиито стъклени куполи отвън приличаха на полуразтворени чадъри, а вътре все едно се намираш в космическия кораб от "Седморката на Блейк". Никога не бързахме да се приберем. Когато обаче Флора започна да идва с мен на училище, шофьорът на дядо ѝ ни караше сутрин с черния мерцедес и пак с черния мерцедес ни чакаше след часовете. Запознах Флора с трите ми най-добри приятелки, най-красивите момичета, които някога бях виждала: суданката Ишрага, която сякаш цялата бе направена от шоколад, пакистанката Шаиста – с вълниста черна коса до кръста, винаги облечена в копринени рокли със златисти нишки, и индийката Чару с кожа в същия цвят като кафето с мляко, което мама пиеше сутрин. Само че Флора не можеше да си говори с тях, затова не се сприятелиха.

В училище приятелите ми ме питаха дали Флора не ми е сестра, защото си говорехме на български и защото баба ѝ ѝ беше купила ластични дънки и шарени чорапи като моите. Аз обяснявах, че тя отскоро е в Лондон и че ми е съседка от долния етаж. И че дядо ѝ и баща ми работят заедно в българското посолство. Тогава всички се учудваха – не знаели, че съм българка. Ако им бях казала, нямаше да ми повярват. Както не ми вярваха, че съм принцеса.

В Англия кооперациите имаха имена - нашата се казваше Prince's House, къщата на принца. Бях сигурна, че щом живея там, значи аз съм принцеса. Трябваше само да се появи принцът. Обаче синовете на английската кралица – Чарлс, Андрю и Едуард – не ми приличаха много на принцове. Колко би било прекрасно принцът всъщност да е Боби Фаръл от "Бони Ем", облечен в блестящ сребърен костюм, с диамантена корона на главата... Да ми пее с мек, дълбок глас и да танцуваме заедно на тъмно сред разноцветни дисколампи, както правеха "Бони Ем" по телевизията.

Толкова се вълнувахме всички в училище – принц Чарлс се беше сгодил и скоро щяхме да си имаме истинска принцеса. През лятото щеше да се ожени за прекрасната лейди Даяна Спенсър, беше ѝ подарил годежен пръстен с огромен син сапфир, заобиколен от малки диаманти. Цял Лондон се готвеше трескаво за сватбата. А лейди Даяна беше толкова красива, че вестниците и списанията преливаха от нейни снимки. С Ишрага, Шаиста и Чару непрекъснато ги събирахме и залепяхме в специални албуми за изрезки с принца и бъдещата принцеса на корицата. Бабата на Флора обаче не ѝ купи такъв албум.

Всяка сутрин цялото училище се събираше във физкултурния салон на песнопение. Флора седеше безмълвно до мен, докато аз пеех в един глас с всички. Учителката ни, мис Симпсън, ме извика един ден настрана.
– София, защо твоето другарче не пее с останалите?
– Още не знае песните – обясних аз.
– Тогава може би ще е добре да вземеш една книжка вкъщи и да ги пеете заедно след училище. Флора много напредна с английския благодарение на теб, затова моля те да ѝ помогнеш да научи песните, защото великденският концерт наближава.
Мис Симпсън ми се усмихна и ми подаде молитвената песнопойка.
Вечер, след като си напишехме домашните, аз карах Флора да пее с мен.

О, Марийо, Mарийо, що
ще сториш с твойто тъй гъсто
и безценно миро?
Нозете на Бога с него ще умия
и с косата си ще го попия – рече Мария.
– С косата си ще го попия.

В една от тези вечери главата на дядо ѝ щръкна през процепа на вратата, която бяхме оставили открехната.
– Какво пеете вие двечките? – попита ни той без усмивка.
– Готвим се за великденския концерт в училище, дядо – обясни Флора. – София ми помага да науча песните.
– Чудесно – с равен глас изрече посланикът. – София, хайде вече, става късно, вашите сигурно те чакат.

След великденския концерт татко ми каза, че ще се местя в ново училище. Старото било много малко, а и вече нямало да си имам българско другарче, тъй като Флора се прибирала в България в края на учебната година. Наесен съм щяла да започна в по-голямо и по-хубаво училище в Челси, където ходели всички български деца от посолството. Микробус щял да ме взема от къщи и да ме връща обратно следобед. Татко вече беше видял училището и ме уверяваше, че страшно ще ми хареса.
– Татко, тук си имам английски другарчета, освен това трябва да свиря на ксилофон на следващия коледен концерт!
– В новото училище ще ти е по-добре, ще видиш. И за нас с мама ще е по-лесно, няма всеки ден да те водим и да те вземаме.
Разплаках се на мама.
– Толкова беше хубаво, когато двамата с татко ме вземахте след училище и се прибирахме пеша. Защо не може пак така, когато Флора си замине? – умолявах аз. – И без това не обичам да се возя в черния мерцедес, седалките му са като направени от човешка кожа!
– Маме, я стига! – Майка ми се засмя, но сякаш малко насила. – Вече си на осем години! Не може да плачеш за такива неща, не си малка!
Колкото и да ги молих, нашите не искаха и да чуят повече за старото ми училище. Дойде май месец, аз слязох по главното стълбище и за последен път плъзнах пръсти по хладните лакирани тухли на стената.

Татко беше прав. Новото училище много ми хареса. Приличаше на замък от времената на феи и рицари. Входът беше от сив камък, над него на кълбовиден орнамент пишеше: "Основано през 1897 година". Освен това се намираше само на една улица от апартамента, където е живяла лейди Даяна преди вълшебната ѝ сватба и преди да се настани в двореца "Кенсингтън", близо до старото ми училище. Вече като истинска принцеса.
Дворът беше огромен, разделен на две от два древни портала, на които пишеше съответно "Момчета" и "Момичета". В едната част момчетата разкървавяваха коленете си в игра на мач, а в другата на асфалта бяха нарисувани квадрати с числа в средата и момичетата играеха на "дама" през междучасията.
На първия учебен ден мис Фрийман, нашата учителка, ми се усмихна. В класната стая имаше огромен аквариум с парче прозрачно желе в него. По желето бяха равномерно разположени точки, които приличаха на черни зърна леща.

– Скоро ще се превърнат в попови лъжички – обясни ми мис Фрийман. – От точките ще израснат опашки, след това крачета. Тогава ще отидем да ги пуснем в езерото на Хайд Парк.
Тръгнахме към физкултурния салон за песнопение. Седнах по турски на пода с новите си съученици. По средата на първата песен една учителка ме потупа по рамото и ме извика настрани. Заведе ме в една класна стая, където всички българчета, с които пътувахме в микробуса, седяха и четяха, играеха игри или си приказваха.
– Познаваш повечето деца тук, нали, София? – попита ме учителката. – А онова момиченце там е Анна с брат си Сергей. Те са от Съветския съюз. А това е Ярослав, от Чехословакия. Аз съм мис Скелтън. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
Огледах стаята с присвити очи. Александър, високо и кльощаво десетинагодишно българче, дойде при мен.
– Тъкмо се чудехме къде се дяна – заяви ми той с намръщена физиономия. – Всички тръгнаха да те търсят, за принцеса ли се имаш? Ама ти си нова, трябваше да се досетим, че ще се замъкнеш на песнопение.

– Защо не сме в салона с всички останали? – попитах учудено.
– Много си тъпа. Ние сме от социалистическа страна. Не вярваме в Бог и не можем да пеем религиозни песни.
Чувах учениците как пеят в далечината. Репетираха за коледния концерт. Седнах сама встрани и се запитах дали в новото училище имат ксилофон.

Ние сме трима крале
от Ориента, идем с дарове
през реки, поля и планини,
подир звездата, що в небето блести...
Мис Скелтън ни отведе по класните стаи след песнопението.
В столовата ни сервираха обяд. Имаше сладкиш с ягодов конфитюр за десерт. Сейди от новия ми клас, усмихнато момиче със сресана назад къса руса коса и златни лунички, се разкиска насреща ми:
– Имаш конфитюр на носа! Целият е червен!
И ми подаде салфетка.
След часовете застанах до оградата на новото ми училище на Слоун Авеню и зачаках микробуса от посолството заедно с другите българчета. Домъчня ми за Ишрага, Шаиста и Чару. Александър ме оскуба и аз му казах, че е тъп гадняр, но иначе с никого не си приказвах. Гледах как двуетажните автобуси се разминават по улицата, огромни летящи яркочервени петна."
Из книгата