Театърът на Шабат

Театърът на Шабат е комично творение с епични размери, а Мики Шабат е неговият колосален герой. На 64 години Шабат все още е предизвикателно враждебен и изключително похотлив. За него сексът е мания и принцип, инструмент за ежедневни безчинства. Но след смъртта на дългогодишната му любовница - създание със свободен дух, чийто вкус към непозволеното съвпада с неговия - Шабат се впуска в бурно пътешествие из миналото. Опустошен и скърбящ, измъчван от призраците на онези, които са го обичали и мразели, той замисля поредица от фарсови бедствия, които го отвеждат до ръба на лудостта. Рот разкрива сърцето на човешката тъмнина със спираща дъха откровеност.

"Искате ли да видите какво представлява едно истинско лошо момче? Елате тук. Елате в света на кукловода Мики Шабат, един сексуално разпасан крал Лир. Не е забавно. Истинските лоши момчета са отвратителни. Това е най-любимата ми книга, тази, която написах с най-голямо удоволствие."
Филип Рот

"Или ми се закълни, че повече няма да ебеш чуждо, или късаме. Това гласеше ултиматумът – влудяващо неправдоподобният и тотално неочакван ултиматум, който петдесет и две годишната любовница предяви през сълзи на своя шейсет и четири годишен любовник в навечерието на годишнината на връзката им, характеризирала се с невероятна развратност и – което е още по-невероятно – останала в тайна в продължение на тринайсет години. И изведнъж, при всички тези отслабващи хормонални инфузии, все по-възпаляващата се простата и перспективата да разчита на броени години полунадеждна потентност – при надали и толкова години оставащ му живот, – точно сега, пред наближаващия край на всичко, седнала тя да го заплашва, че ще я загуби, ако не изневерял тотално на себе си.

Имаше предвид Дренка Балич – популярната партньорка в бизнеса и брачния живот на собственика на малък семеен хотел, ценена заради вниманието, което обръщаше на всички свои гости, и за майчинската топлота и нежност, която проявяваше не само към гостуващите деца и старци, но и към младите местни камериерки и сервитьорки; а самият той беше изпадналият в неизвестност кукловод Мики Шабат – нисък и набит белобрад мъж с разоръжаващи зелени очи и поразени от артрита пръсти, който – ако преди трийсетина години беше приел предложението на Джим Хенсън да се присъедини към кликата му от четирима-петима души – беше го поканил на обяд в Горен Ийст Сайд по времето, когато още не се беше захванал с „Улица Сезам“, – щеше да е прекарал всичките тези години във вътрешността на Голямото пиле.

Да, не друг, а Шабат щеше да е на мястото на Карол Спини в Голямото пиле, Шабат щеше да си има звезда върху холивудската Алея на славата и Шабат щеше да е посетил Китай заедно с Боб Хоуп – или поне така умираше да му пили на главата жена му Роузана, когато все още се наливаше до смърт с пиене по две неоспорими според нея причини: заради всички непроизтекли и всички произтекли от това събития. Но тъй като пребиваването му в Голямото пиле надали щеше да му доставя повече удоволствие, отколкото пребиваването му в Роузана, той не намираше за необходимо да се дразни кой знае колко от нейните реплики. Когато през 1989 година го опозориха публично заради грубите му сексуални посегателства спрямо четиресет години по-младо от него момиче, се наложи да изолират за месец Роузана в психиатрията заради алкохолната нервна криза, в която изпадна вследствие на унизителния скандал.

– Не ти ли стига само един моногамен партньор? – запита той Дренка. – Или толкова ти харесва да си моногамна с него, че искаш да си такава и с мен? Нима не схващаш взаимовръзката между завидната твоя вярност към мъжа ти и факта, че той те отвращава физически? – След което подхвана високопарно: – Ние с теб, дето не сме престанали да се възбуждаме един друг, не си налагаме взаимно никакви обети, клетви или ограничения, докато ебането с него те отвращава дори през онези две минути в месеца, когато той те пльосва върху масата за хранене и те опъва изотзад? А защо, питам аз? Матия е едър, силен, мъжествен, с черна таралежова четина по главата. Всеки негов косъм е бодил. Обожават го всички стрини в околията ни, и то не заради славянския му чар. Външността му ги възбужда. Твоите сервитьорчици се разтапят при вида на трапчинката в брадичката му. Виждал съм го аз в кухнята, когато августовската жега стигне сто градуса и най-малко по десетина души чакат за всяка маса по терасата да се освободи. Наблюдавал съм го как приготвя ястията и пече на скарата всичките му там мръвки по подгизнала от пот тениска. Като лъсне така от мазното, дори и мен ме възбужда. Но жена си я отвращава. С кое? С демонстративната си моногамна показност, не с друго.

Дренка тътреше страдалчески нозе подире му на изкачване по стръмния залесен склон към високите места, където ги чакаше да се изкъпят тяхното си бълбукащо поточе, чиито бистри води ромоляха по стъпаловидните гранитни канари, преди да се поуспокоят, лавирайки между наклонилите се от бурите и надвесили се от бреговете му бяло-зелени брези. В първите месеци на връзката им, при нейна солова експедиция, предприета именно в търсене на точно такова любовно гнезденце, тя беше открила недалеч от потока, сред група древни брези, триъгълната полянка, оградена с три обли камъка с размерите и сянката на слончета, която щеше да им служи за дом. Предвид калта, снега и стрелящите напосоки из гората пияни ловци хребетът на хълма не беше достъпен през всички годишни времена, но стига да не валеше, поне от май до началото на октомври двамата се усамотяваха тук, за да подновят живота си. Преди доста години някакъв хеликоптер се появи изневиделица и висна за кратко на трийсетина метра над главите им, докато те двамата бяха голи върху брезентовото платнище, но това си остана единствен случай, в който човешко присъствие ги беше обезпокоило в тайния им бивак, при все че „пещерата“ – както наричаха помежду си своето убежище – беше само на петнайсет минути пеш от единствения асфалтиран път между водопада Мадамаска и долината.

Дренка беше смугла хърватка с италиански черти от далматинското крайбрежие; и тя, подобно на Шабат, дребна на ръст, но и пищно надарена жена с минимални излишни килограми и с тяло, което в най-закръглените си моменти напомняше на глинените фигурки от две хилядолетия преди Христа  – дебелите куклички с едри цици и яки бедра, намирани при разкопките от Европа чак до Мала Азия и боготворени под дузина различни имена като великата майка на боговете. Беше хубавичка по един неин си доста ефикасен и делови начин, ако се абстрахирахме от носа ѝ – изненадващо лишен от горната костна част нос, като на професионален боксьор, създаващ усещането за размазаност точно в средата на лицето ѝ и леко отклоняващ се от вертикала, който свързваше пълните устни с големите ѝ тъмни очи и олицетворяваше – според създалото се с течение на времето у Шабат усещане – всичко податливо и неподдаващо се на определение в привидно благосклонния ѝ характер. Човек беше склонен да заключи, че някога, в най-ранното ѝ детство, е била размазана с мощен удар, а тя всъщност беше плод на благи родители гимназиални учители, които следвали с религиозна страст баналните призиви на Титовата комунистическа партия. И понеже си нямали друго дете, тези ужасно добродушни хорица я заливали с обич…"
Из книгата

Американският писател Филип Рот печели Националната награда за художествена литература още за първата си книга Сбогом, Колумб (1959). Провинциален живот (1986) му носи Националната награда на критиците, а през деветдесетте години печели четири големи литературни награди: Националната награда на критиците за Наследството (1991), наградата ПЕН/Фокнър за Операция лихвар (1993), Националната награда за художествена литература за Театър Сабат (1995) и наградата Пулицър за художествена литература за Американски пасторал (1997).

Следва Наградата на англоговорещата общност за Омъжих се за комунист (1989). През същата година получава Националния медал за изкуство в Белия дом, а през 2000 г. публикува Петното - роман, с който завършва трилогията си за идеологическите етноси в следвоенна Америка. За Петното Рот получава втората си награда ПЕН/Фокнър, както и британската награда У. Х. Смит за най-добра книга на годината. През 2001 г. е удостоен с най-високото отличие на Американската академия за изкуства и литература - Златният медал, присъждан на всеки шест години за цялостно творчество.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg