Родопската теснолинейка. Септември - Добринище

"Кристиан Ваклинов... Кой е той? Допреди пет дни и ние не го познавахме! Но ето как разбрахме кой е и какво е направил.

Неделя, 4 септември 2016 г., малко след 14:00 часа, гара Добринище. Пътнически влак Юндола с № 16106 от Добринище за Септември закъснява с няколко минути заради многото пътници и тържествата по повод 90-годишнината от въвеждането в експлоатация на последната оцеляла теснолинейна жп линия в България между тези две селища. Ръководител-движението на гарата беше вдигнал палката със зелен сигнал към локомотивните машинисти, началник-влака стоеше на вратата на един от вагоните с вдигнато жълто флагче и влакът се канеше да потегли. В този момент жена извика от един прозорец на третия вагон: Чакайте, нашият Кристиан е още на перона!

Хората от Добринище, дошли на гарата, искаха да му стиснат ръката, да го прегърнат, жените го целуваха, някои искаха да се снимат с него. Това беше Кристиан Ваклинов. Наричат го Спасителят на Родопската теснолинейка. В действителност е едно 22-годишно момче, което в нужния момент е намерило правилния начин да поведе хората от Чепинско и Разложко в защита на тяхната теснолинейка, спасяването на която беше станала и негова лична кауза. На тържествата на гара Добринище Кристиан между другото сподели една своя мечта. Наистина малко странна. Тя не беше да има пари, коли, вили... А да няма... Никога повече да няма локомотив, който да е извел последния влак по която и да е жп линия в страната, защото тя ще бъде закрита!

И така - влак с дванайсет вагона и близо четиристотин пътници стояха и гледаха как едно момче се къпе в любовта на хората. Защото знаеше как да ги поведе, как да бъде лидер... И може би нашата България не е чак толкова зле. Просто трябва да има повече българи като Кристиан Ваклинов, които да увлекат хората напред. И не е необходимо всеки втори да бъде като него. Може би е достатъчно 1 на хиляда да бъде такъв, за да има кого да последват останалите 999. По данни на НСИ към 31.12.2015 г. в България живеят 7 153 784 души. Значи търсим още 7152 като Кристиан. За да няма закрити жп линии, закрити училища, участъци от пътищата, плачещи за ремонт, селища с екологични неволи, да ги няма проблемите на малките хора, а всички да започнем да се чувстваме съпричастни, единни."
Флора Вартанян, Пело Михайлов

Книгата е част от поредицата Наследство на Библиотека България.

"Преди обед на гара Велинград гъмжи от шалвари и шарени кърпи. Изпълват теснолинейката в посока Добринище. Младите жени придърпват кърпите и кой знае защо крият белите си лица. Слизат няколко спирки по-нататък, на гара Цветино, вземат пълните си торби и изчезват някъде зад боровете на гарата.
– Помакини – казва леля Ани, с която току-що съм се запознавам. – Като катъри са. В думите ѝ няма обида, напротив – чете се възхищение пред физическата мощ, скрита в крехките тела на тия белолики женици. После ми обяснява, че жените ставали по тъмно, издоявали кравите, сипвали млякото в пластмасови шишета, натоварвали се с колкото се, изминавали пеш доста километри, за да стигнат от своята махала до гарата и вземали първия влак за Велинград. Там всяка от тях си имала определени клиенти. Продавали млякото за по 60-70 стотинки. С парите купували хляб, домати и каквото може още за ядене, изчаквали обратния влак и се връщали отново пеш до махалите си.
– Аз така не бих могла – завършва леля Ани. – А те цял живот все тъй. И гък не казват. Пеш и с влака, друго не знаят.

Много от мъжете им пък работели по теснолин ейката.
– На държавна служба хванат ли се, стоят до до откат. Даже често по цял месец не се прибират у дома. Спят по гарите, там си имат специални помещения. Жените им пак изминават десетки километри пеш, идват, носят им чисти дрехи и храна, вземат старите… и така. Странни хора. До безумство честни. Направиш ли им добро, задължително ще ти го върнат…
Леля Ани прекъсва разсъжденията си за помаците, защото във влака се качва възрастен човек, явно неин познат. Интересува се как са пчелите на човека. По-късно разбирам, че всъщност почти всички пътници се познават. Пътуват всеки ден и всеки знае за другия всичко – внуците, пчелите, пенсията, кръвното, лекарствата… Да, пчелите – голяма част от хората тук имат пчелини в планината и единственият начин да ги нагледат е теснолинейката. Други пък имат градини, засадени с картофи, отиват с влака да ги прекопаят.

– Красиво, красиво, свят да ти се завие – казва машинистът Пламен. – Обаче аз нищо не виждам. Защото очите ми все в линията – после отваря тефтер с кожени корици и измъква преснет лист от книга. Един швейцарец му го дал.
– Че какво си нямат швейцарците, планини ли си нямат, за да дават луди пари да видят нашите красоти? – попитал веднъж Пламен екскурзовода.
– Планини си имат, ама питомни – отвърнал екскурзоводът. – А нашите диви, ей това им харесва.
– Така си е – по питомното не ни бива, но по дивотията сме първи.
Разглеждам листа от книгата. Има карта на България с отбелязана линия на теснолинейката, има и скица на пътя на влака – с всичките му шестици и осморки, дето казват, че само на това място се виели. Никъде в Европа няма такава влакова линия с толкоз завъртулки и ширина 760 мм на релсите – обяснил швейцарецът на нашия машинист.
Това всичкото швейцарецът го знаел. И дошъл да го види с очите си. Дивата българска красота.

– Зимата влакът остава единственият възможен транспорт. Снегът затрупва пътищата. Тогава влакът се препълва – казва началник-гарата Ибрахим Осенски.
В това време ми звъни телефонът.
– Къде си? – интересува се една приятелка.
– На гара Аврамово – казвам.
– Ууу, на края на света!
Питам Ибрахим дали се чувства захвърлен на края на света.
– Че как! – настръхва той. – Почти всеки ден идва някой чужденец, който ми казва: „Вие трябва да сте много щастлив, че работите на това прекрасно място!” Аз слушах, слушах и постепенно почнах да се чувствам щастлив.

– Да го отвориш като се върнеш у дома – казва Мустафа, и тика в ръката ми малко пакетче. Сладко от ягоди. Събрани на края на света, там, дето се срещат Рила и Родопите, дето всеки чужденец се замайва от възхита, дето местните български граждани от мюсюлманско вероизповедание извървяват десетки километри пеш, за да стигнат до теснолинейката, дето демокрацията е триглава ламя, дето тишината пробива ушите, дето шумът от дъждовните капки от капчука етхи като гръмотевица, дето е най-високата гара на Балканите…
Теснолинейката продължава в тъмното. Пет пъти натам, пет пъти насам. Татам-татам, татам-татам…

Фрагменти от поредни статии на журналиста Жанина Драгостинова, публикувани във в-к „Стандарт“ на 24 юни и 1 юли 2006-та година"
Из книгата

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg