Романът на Харуки Мураками, "Убийството на Командора", е магична сага за любов и самота, за разрушителността на войната и съзидателната сила на изкуството. Измамно семплото повествование представя млад портретист, изоставен от съпругата си, който напуска Токио и се настанява в планинския дом на прочутия художник Томохико Амада. След като открива в мансардата на къщата неизвестна картина на маестрото и се потапя в света на операта, младият художник неволно задейства поредица от тайнствени събития и с помощта на старинно звънче и на материалното проявление на една Идея се отправя в отвъдна реалност, населена с коварни Двойни метафори. Помагат му ексцентричен богат бизнесмен и проницателно тринайсетгодишно момиче. Романът е и своеобразен писателски реверанс пред шедьовъра на Ф. С. Фицджералд "Великият Гетсби".

"Необикновено пътешествие. Подгответе се за нещо щуро."
Ентъртейнмънт Уийкли

"Мураками е вълшебник."
Люк Санте, Ню Йорк Магазин

"Трудно ми е да се сетя за друг писател, който е толкова популярен, толкова чудат и толкова знаменит като Харуки Мураками."
Мег Уолицър

"Някои писатели отразяват света като в огледало, а други - като Харуки Мураками - отразяват онова, което се крие зад огледалото."
Уолстрийт Джърнъл

Харуки Мураками е роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга "Чуй как пее вятърът" (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

"Ако повърхността е замъглена

От май до началото на следващата година живях на планински връх близо до началото на тясна долина. Дълбоко в долината през лятото валеше неспирно, но извън нея обикновено беше слънчево благодарение на югозападния океански бриз. В долината навлизаха влажни облаци, тласкани от вятъра, и носеха дъжд, а после се плъзгаха нагоре по склоновете. Къщата беше построена точно на предела, затова често отпред беше слънчево, а отзад валеше проливно. Отпърво това ме смущаваше, но когато привикнах, го намирах за естествено. Над околните планини бяха провиснали разпокъсани облаци. Задуха ли вятър, те се рееха неуверено над планинските склонове като бродещи духове от миналото в търсене на изгубени спомени. Чистият бял дъжд като ситен снежец се вихреше беззвучно на вятъра и тъй като бризът никога не утихваше, дори през лятото не пусках климатик. Къщата беше стара и малка, но отзад имаше просторна градина. Оставиш ли я без грижи, в нея избуяваха зелени бурени и се заселваше семейство котки. Когато идваше градинар да окоси тревата, котките се местеха другаде. Вероятно на показ се чувстваха застрашени. Семейството се състоеше от възрастна котка на ивици и трите ѝ котенца. Майката беше слаба и гледаше свъсено, все едно животът ѝ беше поднесъл лош жребий.

Къщата се намираше на планински връх и когато изляза на терасата и се обърна на югозапад, между дърветата провиждах океана. От там изглеждаше като вода в паница, малка порция от огромния Пасифик. Мой познат агент по недвижими имоти ми обясни, че дори да се вижда съвсем малко от океана, както от моята къща, това оказва огромно значение върху цената на имота. Не че ми пукаше за морската гледка. Отдалеч ивицата вода приличаше просто на матов къс олово. Не проумявах защо хората толкова държат да виждат океана. Предпочитах да се любувам на заобикалящите ме планини. Възвишенията оттатък долината се променяха непрекъснато, преобразяваха се в зависимост от сезона и времето, а на мен това разнообразие никога не ми омръзваше.

По онова време със съпругата ми бяхме прекратили брака си и документите за развода бяха подписани, но после се случиха разни неща и ние си дадохме втори шанс като съпрузи. Не мога да го обясня. Причината и следствията убягват дори на пряко замесените, но ако трябва да обобщя накратко, ще прибягна до крайно изтърканото обяснение, че двамата се "сдобрихме". Обаче деветмесечната раздяла преди отново да станем съпрузи (с други думи, след разпадането на първия ни опит за семейство и началото на втория), зееше като дълбок канал на провлак. Девет месеца... Нямах представа дълга или кратка раздяла е това. По-късно, обърнех ли поглед назад, понякога ми се струваше, че е продължила цяла вечност, но пък и сякаш бе отлетяла за миг. Усещанията ми се променяха в различните дни. Когато хората снимат нещо, често слагат до него кутия цигари, за да създадат представа за действителната му големина, само че условната кутия цигари до образите в паметта ми се уголемяваше и смаляваше в зависимост от настроението ми в конкретния момент. Подобно на предметите и събитията, които непрекъснато се променят, или пък обратно на тях, нещо, което би трябвало да бъде устойчиво мерило в рамката на паметта ми, сякаш непрестанно се видоизменяше.

Не се опитвам да внуша, че всичките ми спомени бяха произволни, че се разширяваха или свиваха безразборно. Животът ми в основни линии беше спокоен, установен и в по-голямата си част рационален. Онези девет месеца обаче бяха различни – време на необясним хаос и объркване. Периодът беше изключение във всеки смисъл на думата, не приличаше на друг през живота ми – сякаш бях плувец в спокойно море, неочаквано попаднал във водовъртеж. Може би поради тази причина, замисля ли се за онова време (досетили сте се, че всичко се случи преди няколко години), значението, гледната точка и връзките между събитията понякога са променливи и ако откъсна очи от тях дори за секунда, поредността, в която ги виждам, бързо се оказва заменена от нещо различно. Все пак тук се стремя да направя най-доброто по силите си и да предложа последователен и логичен разказ. Усилието може да се окаже безплодно, но въпреки това ми се иска да се придържам плътно към хипотетичното мерило, което съм съумял да си изградя. Като безпомощен плувец, който се носи по водата, вкопчен в парче дърво.

Когато се преместих в онази къща, най-напред си купих евтина кола на старо. Предишната буквално я помлях и я дадох за скрап, затова се наложи да си взема нова. В околностите на града, особено ако живееш сам в планината, ти трябва кола, за да си пазаруваш. Отидох в автокъща за тойоти втора ръка и си купих много изгодно корола комби. Търговецът определи цвета като бледосиньо, но на мен ми напомняше бледината на болник. Колата беше само на трийсет и пет хиляди километра, но беше катастрофирала, затова бяха намалили цената съществено. Направих пробна обиколка, спирачките и гумите ми се сториха наред. Не възнамерявах да я карам много по магистралата, затова прецених, че ще свърши работа. Наел бях къщата от Масахико Амада. Учихме заедно в художествената академия. Беше с две години по-голям от мен и един от малцината, с които се разбирах добре, затова се виждахме понякога и след като завършихме. Той се отказа да става художник и работеше в рекламна агенция като графичен дизайнер. Когато научи, че с жена ми сме се разделили, че аз съм напуснал дома си и нямам покрив над главата, той ми каза, че къщата на баща му е свободна, и предложи да се настаня там и да се грижа за нея. Баща му беше Томохико Амада, известен художник на японска живопис. Къщата (в която имаше и ателие) се намираше в планината край Одавара, а след смъртта на съпругата си баща му беше живял в нея сам десетина години. Напоследък обаче страдал от деменция и го настанили в луксозна клиника в Идзу Коген. От няколко месеца къщата стояла празна.

– На върха на едно възвишение е и наоколо няма нищо, местоположението със сигурност не е най-удобното, но е тихо. Гарантирам ти – каза Масахико. – Идеална обстановка за рисуване. Нищо няма да те разсейва.
Наемът беше символичен.
– Ако къщата е празна, ще се разпадне, страх ме е и да не влязат крадци или да стане пожар. За мен ще бъде една грижа по-малко. Знам, че ще ти бъде неловко да не плащаш наем, затова ще ти искам ниска сума, при едно условие – че може да се наложи да те помоля да напуснеш с много кратко предизвестие.
Съгласих се. Всичките ми притежания се побираха в багажника на малък автомобил и ако Масахико ме помолеше да напусна, още на следващия ден щях да се изнеса. Нанесох се в къщата в началото на май, веднага след празниците от Златната седмица. Къщата беше едноетажна постройка в западен стил, приличаше повече на уютна вила, но със сигурност беше достатъчно просторна за сам човек. Намираше се на върха на средно високо възвишение, заобиколена беше от гори и дори Масахико не беше сигурен точно докъде се простира парцелът. В задната градина растяха високи борове с дебели клони, разперени във всички посоки. Тук-там имаше камъни за преминаване и прекрасен банан до японски каменен фенер.

Масахико беше прав, че мястото е спокойно. Обаче сега, като се замисля, не бих казал, че нямаше какво да ме разсейва. През осемте месеца, след като се разделих със съпругата си и живях в онази долина, спах с две други жени, при това омъжени. Едната беше по-млада от мен, другата – по-възрастна. И двете бяха в курса по рисуване, който водех. Когато усетих, че моментът е подходящ, ги поканих да спят с мен (нещо, което обикновено не правя, защото съм много плах и тези работи не са ми присъщи). Те не ми отказаха. Не съм сигурен защо, но не изпитвах почти никакви угризения – навремето ми се струваше закономерно. Не ме мъчеше вина, че съм поканил свои ученички да правят секс с мен. Струваше ми се нещо съвсем обикновено – като да попиташ минувач колко е часът."
Из книгата