Най-тъмно е в полунощ

Най-тъмно е в полунощ Ашли Уинстед Времетраене: 0:54 мин. Последната домакиня Ашли Уинстед Времетраене: 1:07 мин. Мъжът от Константинопол Жозе Родригеш душ Сантуш Времетраене: 1:41 мин. Лунна светлина Сандра Браун Времетраене: 1:12 мин. Седмият печат Жозе Родригеш душ Сантуш Времетраене: 1:14 мин. Тази книга ми напомня за теб Либи Пейдж Времетраене: 1:09 мин. Разговорите Алисън Уд Брукс Времетраене: 1:00 мин. Спокойната сила Адриан Волфе Времетраене: 0:59 мин. Тежестта на доказателствата Майкъл Конъли Времетраене: 1:15 мин. Карти за гадаене на старите българи Ина Ясипова Времетраене: 1:07 мин. Магазинчето на Хидън Лейн Джейн Ан Кренц Времетраене: 1:23 мин. Истински, безумно, докрай Л. Дж. Шен Времетраене: 1:19 мин. България. От хубавата страна Симеон Колев Времетраене: 1:01 мин. Седмият претендент Силвия Мерседес Времетраене: 1:03 мин. Пазителят на хрониките Чарлс Мартин Времетраене: 0:52 мин.

Пазете се от мрака. Защото скритото там може да ви хареса...

Разтърсваща история за убийство, обсебваща любов и зверските пориви, които дремят във всеки от нас...

Страхът се разпространява като пожар сред богобоязливите жители на Ботъм Спрингс, Луизиана. Говори се, че от блатата се прокрадва митичната фигура на Лошия мъж и убива грешниците в безлунни нощи. Или това е човек от плът и кръв? Когато близо до древни символи, издълбани по дърветата, е намерен череп, местните жители осъзнават, че историите за Лошия мъж не са просто приказки.

Библиотекарката Рут Корниър винаги се е чувствала като аутсайдер в тихото градче. И то въпреки обичта на общността към баща ѝ, чиито пламенни проповеди от амвона на църквата имат същата тежест като закона. Но сега всички се страхуват от суеверията дори повече от Бог и дявола. Изглежда, само Рут и Еверет, неин приятел с тъмно минало, могат да разгадаят мистерията и да открият истинския източник на злото.

Постепенно границата между светлината и мрака се размива. Колко далеч e готова да стигне Рут, за да защити този, когото обича?

"Пет часа и четиресет и шест минути след като ловец изважда череп от дълбините на Звездното блато, изтръсква тиня и испански мъх от очните гнезда, цялото градче Ботъм Спрингс, Луизиана – всичките пет хиляди двеста двайсет и девет богобоязливи християни и шепата езичници научават новината. Отново, шепнат те, блатото е взело жертва. Дни по-късно шериф Томас Тириът провежда пресконференция. Шериф Томас Тириът не е провеждал пресконференция нито веднъж в трийсетгодишната си служба на закона. В Ботъм Спрингс това никога не се е налагало. Така че тази сутрин цялото градче се е събрало пред офиса му, където той е застанал между двамата си заместници заедно с репортер от Труфайет Таун Ток. Хора са изчезвали в блатото, откакто Ботъм Спрингс съществува, но тази пресконференция предвещава нещо различно. Дори онези, които не са я очаквали, които не са лежали будни нощем в очакване на събитието като мен, са наизлезли от кафенетата, супермаркета и магазина за стръв и риболовни принадлежности на Стареца Джонас, са сякаш омагьосани от някаква сила.

Събрали са се на главната улица, всеки се опитва да застане най-отпред, за да чува по-добре. За тях шериф Томас Тириът е просто „Том“ или „шерифът“. Но днес той стои необичайно скован в кафявата парадна униформа на пазител на закона с всичките му там емблеми и значки. Униформата му придава важен вид, което го кара да се чувства неудобно. Като някакво надуто столично ченге, не като обикновен шериф от забутано малко градче.
– Добро утро и благодаря, че сте тук – поздравява той с бумтящия си глас и прави жест за добре дошли. Това, заедно със силния му акцент, е утешение, уверение, че въпреки неприсъщото му официално поведение, той си остава един от нас. – Боя се, че днес имам лоши новини.

Смущение преминава като вълна през тълпата. В нашия край сме южни баптисти, хората са плашливи и суеверни, склонни към апокалиптични видения, съзират божие предупреждение и в най-дребното нещо, като например във фигурата, образувана от разсипана на тезгяха захар. Баща ми е там, където се очаква – в средата на множеството. Стърчи над всички – як, загорял и сияещ в празничната си бяла риза. Докато шерифът говори, ръцете на хората се протягат към баща ми и той заприличва на слънце с човешки лъчи. Те слагат длани на раменете му, сякаш е тяхна опора, а свещеническият му сан – щит, който ги пази от предстоящите новини. Не си спомням да съм докосвала баща ми или да съм била докосвана от него толкова нежно.
Наблюдавам отзад, сама и невидима, както винаги. Зловещо чувство пълзи по вените ми като лепкава черна тиня. Това е така, откакто чух мълвата за черепа от Ниса, колежката ми в градската библиотека.
– На седемнайсети юни, в приблизително 16:32 – казва шерифът, – докато един от моите заместници работи по случая с вандализъм в Звездното блато...

Той млъква, когато тълпата се раздвижва и хората се споглеждат с блеснали очи. Не сме чували тази част от историята. Като всички останали и аз се мръщя. Вандализъм в блатото? Шерифът продължава с по-силен глас:
– Ловец съобщи, че е намерил човешки останки във водата, попаднали в една от мрежите му.
Сред тълпата се разнася шепот. Тази информация е известна на хората, но си е друго да я чуеш от устата на човек в униформа със строго лице. Аз също се сепвам, сякаш съм получила удар в стомаха. Хората с ръце върху баща ми затягат хватката си за по-сигурно. В края на тълпата госпожа Отин, местната шивачка с прошарена коса, се залюлява на краката си.
– Какви останки? – пита Стареца Джонас. – Колко парчета?
Комбинезонът му е целият в петна от опаковането на стръв сутринта. Някой цъка възмутено с език при нетактичния въпрос, но това е не кой да е, а Стареца Джонас, и на него ще му бъде простено. Шериф Тириът въдворява тишина със знак с ръка.

– Съжалявам да го кажа, но ловецът е извадил човешки череп от блатото. Засега не сме открили нищо друго.
Глава без тяло. Хората се споглеждат със зяпнали уста в желанието си да видят в другия отражение на ужаса, който изпитват. Не и аз. В самия край на множеството мълча и очите ми са сухи. Сухи като подпалки. Знам само, че каквато и информация да има шерифът, той я държи като запалена клечка кибрит над главата ми.
– За щастие, оказахме се на мястото заради случая с вандализма – добавя той като закъсняла мисъл. Разказвачът от Луизиана у него се събужда въпреки мрачния момент. – Ловецът каза, че е щял да го хвърли обратно във водата, ако не е видял, че идваме от завоя.
Хиляди нишки на съдбата се сплитат, за да извадят черепа на светло от тъмните води. Хиляди желания се наговарят да сложат край на този ден. Възможно ли е?, прошепва съзнанието ми и въпреки че съм си заповядала да не обременявам ума си с факти, от всичко, за което бих могла да си мисля, това е най-безопасното. Баща ми е само на крачка от мен, което означава, че Светият дух е тук на този градски площад и внимателно се вслушва в произходящото.

– Такава е била божията воля – виква някой и тълпата отговаря с одобрително мърморене.
Някои започват да се полюшват като в транс, развълнувани от вестта от Създателя, която само те чуват, сякаш се намират в църквата.
Репортерът от „Таун Ток“ се прокашля.
– Според вас изгубил ли се е някой там? Или става дума за поредното нападение от алигатор като онова от миналата година?
Тялото ми се нажежава от ужас. Алигатор?
За пръв път по лицето на шерифа се изписва умора.
– Вчера получихме съобщение от съдебния лекар във Форсайт, че черепът принадлежи на мъж на възраст между двайсет и пет и петдесет години. Фрактурите на костта съответстват на травма, нанесена с тъп предмет.
Тълпата се смълчава. Сърцето ми бие толкова бързо, че ми идва да строша гръдната си кост и да го пусна навън."
Из книгата

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com