"Особено ми харесва у Ранчев един важен елемент в нравствената нагласа на лирическия му аз. Той като че ли е вътрешно ангажиран да вади от околността си анонимни късове слово и действие на анонимни хора. И същевременно - не за да ги увековечи, искрено или лицемерно – не ги спасява или „възпява”. Той ги съхранява в комплект с тяхната мимоходност, просто за момент сякаш ловко удебелява оригиналната линия на репликата, състоянието или действието, след което отминава нататък. Ценна психологическа автентичност на важен поет." ... |
|
"Написах "Адамова ябълка" лесно, като на шега. Сякаш бях поел въздух с пълни гърди, и когато изплувах на повърхността - вече всичко беше готово. Може да се каже, че това е книга за бащите и синовете. За страшната любов. За ужаса на празнотата. За легалната употреба на лудостта. За деня, който ще отмине. За онзи миг, когато хората няма да има какво повече да си кажат един на друг. В действителност "Адамова ябълка" лесно би могла да бъде нонфикшън трилър. Ако посмъртната маска вече не е литературен жанр. Цяло щастие е, че избрах да пиша само за живота. Нали?" Ласло Блашкович ... |
|
Вари се наежи като котка, изглежда, искаше да се бият. Сега и Мори се подразни, какво иска тази мижитурка, безгласно се запита, трябва да е петдесетина кила, ще го смажа като пешка на шахматната дъска, за какво му е? Хич не му трябваше. Защото Вари пак замахна с юмрук, Мори мълниеносно отби удара му с никога незаучавано кроше фрасна мъжа в челюстта. Тогава дотича плешивият охранител и докато се опомнят, ги заблъска на плаца, по средата на арената. Хайде, тук бъдете силни, рече с немалка доза ирония и ги заряза. На пустия терен слънцето ги заслепяваше, Мори се вторачи във Вари, сега какво, попита и се огледа, видя, че край ... |
|
"Пътищата на живота са ме срещали с господин Зилахи на различни места, по различно време и по най-разнообразни поводи. Странно обаче - никога в Унгария, на която той несъмнено принадлежи, колкото и рядко да се задържа там. Същото важи до голяма степен и за текстовете му, които отвеждат читателя до различни, най-смахнати и екзотични кътчета на планетата, но в крайна сметка го връщат там, откъдето е тръгнал авторът. На пръв поглед Петер Зилахи сякаш ни продава екзотика, но всъщност се случва точно обратното. Той изнася зад граница продуктите на собствената си идентичност, сред които и немалка доза горделивост, ... |
|
Замириса ли ви на море? Ако не - открийте заедно с Джеймс Бонд (ама не Шон-Конъровия, ами оня истинския - Душко Попов), Ева Браун, Хитлер, Тито и компания дали раците зимуват в Адриатика!!! ... |
|
Номинация за книга на десетилетието в Унгария! Да умреш, тази дума звучи винаги прекалено внезапно. Интересното е, че в историите на Лео Толстой винаги става въпрос за края, сякаш всичко останало е изключено. Действието, което няма как да не бъде включено, спокойно може да бъде забравено, все едно не е искал да го разкаже, но го разказва, понеже разказва смъртта.(...) Във всеки случай тази история тук се опитва да е по-хладнокръвна от обичайното, макар че този, който я пише, прекалено робува на различията. Захласнал съм се в разните различия и докато е така, няма никаква смърт. Когато пиша, сякаш се появява, но без да е ... |
|
Кой докара това стълпотворение, недоумяваше Молнар, Вие ли? Аз, отвърна Малвин. Каза, че вече нямала доверие на полицията, затова алармирала и таксиджиите, както един неин столичен колега, който бил нападнат, ама и тия всичките са от един дол дренки, искаше да продължи, но лейтенантът не й позволи да завърши изречението, с ръката си стори едно движение, което Малвин изтълкува недвусмислено, и макар в душата си да се противеше, тя му се подчини. Пак добре, че се сети, помисли си в обятията на мъжа, накрая току-виж ме разцелувал. По-късно Молнар обясняваше ситуацията ето как - той бил позволил жената да се хвърли в ... |