"Съобразно със закона обявиха смъртната присъда на Цинцинат Ц. шепнешком. Всички станаха, като си разменяха усмивки. Беловласият съдия, наведен до ухото му, си пое дъх, съобщи му и се отдръпна полека, сякаш се отлепваше. След това откараха Цинцинат отново в крепостта. Пътят се виеше около скалистото ѝ подножие и се шмугваше под портите: змия в пукнатина. Беше спокоен, обаче го подкрепяха през пътешествието по дългите коридори, защото местеше несигурно крака като дете, току-що научило се да пристъпва, или сякаш пропадаше някъде като човек, който сънува, че върви по вода, но се усъмнява изведнъж: възможно ли е? Надзирателят Родион дълго отключва вратата на Цинцинатовата килия – не бе улучил ключа – вечното пипкане. Вратата най-сетне се предаде. Там, на кревата, вече чакаше адвокатът – седеше, потънал до раменете в мисли, без фрак (забравен върху виенския стол в съдебната зала – беше горещ, пронизващо син ден) – и нетърпеливо скочи, когато въведоха затворника. Но на Цинцинат не му беше до разговори. Нищо, че самотата в килия с шпионка прилича на продънена ладия. Все едно – той заяви, че иска да остане сам, и всички се поклониха, излязоха.
И така – движим се към края. Дясната, още неначената част на разтворения роман, която леко опипвахме посред апетитното четене, като машинално проверявахме има ли още много (и спокойната, сигурна дебелина все радваше пръстите), изведнъж, без всякаква причина, се оказа съвсем изтъняла: няколко минути бързо четене, вече по нанадолнището – и... ужасно! Купчината череши, чернееща се лепкаво и червено пред нас, се превърна внезапно в отделни зърна: ето тази, наранената, е загнила, тази се е сбръчкала, изсъхнала е около костилката (а най-последната непременно е твърда, недозряла). Ужасно! Цинцинат свали копринената си фланелка, облече халата и като потропваше, за да превъзмогне треперенето, закрачи из килията. На масата се белееше празен лист хартия, а изпъквайки върху белотата му, бе оставен и изумително подострен молив, дълъг като живота на всеки човек освен на Цинцинат, с ебонитов блясък на всяка от шестте си страни. Образован потомък на показалеца. Цинцинат написа: "И все пак аз сравнително. Нали този финал, аз предчувствувах този финал." Родион, застанал зад вратата, със строго шкиперско внимание гледаше през шпионката. Цинцинат усещаше как му хладенее на тила. Зачерта написаното и полека започна да го задрасква, при което възникна зачатъчен орнамент, който постепенно се разрасна и се нави в овенов рог. Ужасно! Родион гледаше през синкавата шпионка надигащия се и спускащ се хоризонт. На кого му прилошаваше? На Цинцинат. Изби го пот, всичко потъмня, усещаше корена на всяко косъмче. Часовникът би – четири или пет пъти, – крепостният отклик, отглас и заглъх се държа по съответния начин.
Размахал крачета, от тавана по нишката се спусна паяк – официалният приятел на затворниците. Но никой не чукаше по стената, тъй като Цинцинат засега бе единственият арестант (в такава грамадна крепост!). Подир някое време надзирателят Родион влезе и му предложи кръгче валс. Цинцинат се съгласи. Ключовете от кожения колан на Родион дрънчаха, от него лъхтеше на селяк, на тютюн, на чесън и той си тананикаше, като пъхтеше в червеникавата си брада (къде са онези години, уви, натежа, задух). Изнесоха се в коридора. Цинцинат бе доста по-дребен от своя кавалер. Цинцинат бе лек като лист. Вятърът от валса разбухваше светлите крайчета на дългите му, но редки мустаци, а големите му прозрачни очи се втренчваха разногледо като на всички плашливи танцьори. Да, той беше твърде дребен за зрял мъж. Марфинка казваше, че неговите обувки ѝ стискат. До чупката на коридора бе застанал друг стражник, без име, с пушка, в кучешка маска с марлен отвор. Щом описаха кръг около него, се върнаха плавно в килията и тогава Цинцинат съжали, че дружеското ръкостискане на припадъка бе толкова кратко.
Отново банално и унило, удари часовникът. Времето вървеше в аритметична прогресия: осем. Безобразното прозорче се оказа достъпно за залеза: отстрани върху стената бе легнал пламенеещ паралелограм. Килията се напълни догоре с маслото на здрача, съдържащ необикновени пигменти. Тогава се попита: какво е това вдясно от вратата – картина от решителен колорист или друг прозорец, разкрасен, каквито вече няма? (В действителност висеше пергаментов лист с две колонки подробни "правила за затворниците"; подвито крайче, заглавие с червени букви, винетки, древният герб на града – а именно: доменна пещ с крила – тъкмо те даваха необходимия материал на вечерния отблясък.). Мебелите в килията бяха представени от маса, стол, креват. Отдавна донесената вечеря (осъдените на смърт се хранеха по директорската разкладка) стинеше върху цинковата табла. Мръкна съвсем. Изведнъж се разля златна, гъсто наситена електрическа светлина.
Цинцинат спусна крака от леглото. В главата му от тила към слепоочието по диагонал се търкулна топка за кегли, замря и пое обратно. През това време вратата се отвори и влезе директорът на затвора.
Беше както винаги с редингот, държеше се идеално изправен, изпъчил гърди, мушнал едната ръка под ревера, а другата сложил отзад на кръста. Идеална перука, черна като катран, с восъчен път, плътно обгръщаше черепа му. Избраното му без любов лице с тлъсти жълти бузи и донякъде остаряла система от бръчки беше условно оживено от двете, и само от двете изцъклени очи. Равномерно движейки крака в стълбовидни панталони, той премина между стената и масата, почти стигна до леглото – но въпреки представителната си закръгленост преспокойно изчезна, стопи се във въздуха. След минута обаче вратата се разтвори отново, с познато този път скърцане – и както винаги с редингот, изпъчил гърди, влезе отново той.
– Научавайки от достоверен източник, че понастоящем съдбата ви вече е решена – подхвана той с козуначен бас, – сметнах за свой дълг, почитаеми господине...
Цинцинат каза:
– Любезност. Вие. Много. (Това тепърва трябваше да се подреди.)
– Вие сте много любезен – произнесе, окашляйки се, някакъв допълнителен Цинцинат. – Милостиви господине – възкликна директорът, без да забелязва неделикатността на думата. – Милостиви господине! Дългът. Аз винаги. Но защо така, ако смея да попитам, не сте докоснали храната?
Директорът вдигна похлупака и поднесе до чувствителния си нос купата със застинало рагу. Хвана с два пръста картоф и мощно задъвка, вече избирайки с вежда нещо от другото блюдо.
– Не зная какви толкова ястия ви трябват – избъбри той недоволно и пукайки с маншети, седна на масата, за да му е по-удобно да яде пудинга „Кабинет“.
Цинцинат каза:
– Бих искал все пак да узная още колко остава.
– Чудесен сабайон! Бихте искали все пак да знаете колко остава? За съжаление и аз не зная. Винаги ме известяват в последния момент, много пъти съм се оплаквал, мога да ви покажа цялата тази преписка, ако ви интересува.
– Така че може би в най-близкото утро? – запита Цинцинат.
– Щом ви интересува – каза директорът. – Да, просто е много вкусно и питателно, ето какво ще ви кажа, А сега pour la digestion разрешете да ви предложа цигара. Не се плашете, в краен случай тази ще е предпоследната – добави той уместно.
– Аз питам – каза Цинцинат, – питам не от любопитство. Наистина страхливците са винаги любопитни. Обаче ви уверявам... Хайде, не мога да овладея треперенето си и тъй нататък – това не значи нищо. Ездачът не отговаря за треперенето на коня. Искам да зная кога – ето защо: смъртната присъда се компенсира от точното сведение за смъртния час. Голям лукс, но заслужен. А мен ме оставят в неизвестност, поносима само за живеещите на свобода. И друго: в главата си имам множество започнати и прекъснати по различно време работи... Просто няма да се занимавам с тях, ако времето до смъртното наказание все едно се окаже недостатъчно за стройното им приключване. Ето защо.
– Ах, моля ви, недейте да мърморите – нервно изрече директорът. – Първо, това е нарушение на правилата, а второ – казах ви на чист руски и ви повтарям: не зная. Единственото, което мога да ви съобщя, е, че всеки момент се очаква пристигането на вашия предопределен от съдбата – а той, когато пристигне, когато си отпочине... когато свикне с обстановката, тепърва ще трябва да изпита инструмента, стига, разбира се, да не донесе свой, което е твърде, твърде вероятно. Тютюнът не ви ли е силен?!
– Не – отвърна Цинцинат, като разсеяно си погледна цигарата. – Но все пак ми се струва, че според закона – ако не вие, управителят на града е длъжен...
– Поприказвахме си, стига толкова – каза директорът, – аз съм тук всъщност не за да изслушвам оплаквания, а за да... – Той примигна, бръкна в единия си джоб, в другия; накрая измъкна от пазвата си лист на редове, явно откъснат от ученическа тетрадка.
– Тук няма пепелник – отбеляза той, като потърси с цигарата си, – какво тогава, хайде да ги удавим в остатъка от този сос... Мда. Светлината май леко дразни очите. Може би, ако... Но за кога тепърва, може и така.
Той разтвори листчето и без да слага роговите си очила, като ги държеше пред очите, зачете натъртено:
"Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи..."
Мисля, че ще е по-добре да станем – загрижено се прекъсна той и стана от стола.
Цинцинат също се изправи.
"Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи са обърнати към теб и твоите съдии ликуват, и ти се готвиш за тези неволни телодвижения, които непосредствено следват подир отсичането на главата, аз се обръщам към теб с напътствено слово. Съдбата отреди – и никога не ще забравя това – да осигуря на твоя живот в тъмницата всички многобройни удобства, които законът разрешава. Ето защо ще бъда щастлив да окажа всевъзможно внимание на всяческа изява на твоята благодарност, но желателно в писмена форма и само от едната страна на листа."
– Ето – каза директорът, като си сгъваше очилата. – Това е. Не ви задържам повече. Известете ме, ако нещо ви потрябва. Той седна на масата и започна бързо да пише, като по този начин показваше, че аудиенцията е приключила. Цинцинат излезе."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа
