Разговор със Спиноза

Роман-паяжина. "Разговор със Спиноза" е постмодерен, сериозен, стратегически премислен и осъществен роман. Той е рожба на фундаментална ерудиция (без която постмодерният писател прилича на отворен чадър без платно), продължителна изследователска работа (особено при реконструираната биография на Барух Спиноза и духа на неговото време) и висше майсторство на разказа. Написан е чисто, прецизно и ясно. Със страстта и емоциите на романтик. С убедителността на реалист. С метафоричност на модернист. И разбира се, с перото на постмодернист. Гоце Смилевски разказва живо, леко, дълбоко, интересно, като виртуозен цигулар, който няма проблеми с техниката на инструмента и не мисли за нея, защото тя отдавна е овладяна и вече не е елемент от изкуството.
Като съдържание "Разговор със Спиноза" съвсем не е претенциозен: романът, на елементарното ниво на раз­каза, е замислен да бъде просто реконструкция на "биографията" на един известен философ. (Да внимаваме с кавичките, защото, когато си имаме работа с толкова вещо сглобени симулакруми от първо или второ равни­ще като в този "роман", никога не сме съвсем сигурни дали те са истинни на първо равнище, дали не са техни цитирания, или са вторично симулирани и дали копията се разграничават от оригинала, или го повтарят.). Именно тази "биография" става катализатор на целия механизъм за натрупване на научна и псевдонаучна фактология. За тази цел авторът използва артефакти от времето на Спиноза като доказателства за достоверност (например картината "Урок по анатомия" на Рембранд). Или цити­ра и парафразира известни книги и изследователи от ХХ век, като например труда на Юлия Кръстева за мелан­холията или историята на времето на Стивън Хокинг, умело "имплантирани" в романа като оригинални епис­теми и философеми от времето на Спиноза. Но, разби­ра се, основният цитатен и парафразен пласт в романа е извлечен от оригиналните философски идеи на самия Спиноза. Независимо дали става дума за "истинска" нау­ка или за умело изведен симулакрум на "енциклопедич­ния код" (да се позовем на стария уважаван Ролан Барт), "Разговор със Спиноза" си остава дълбоко достоверен от първата до последната страница. Неговата сугестивна сила е тотална; всичко в романа на Смилевски е разказа­но безусловно и като по дефиниция вярно с оригинална­та "биография" (оригиналът, разбира се, като при всяко добро постмодерно произведение, не съществува, а и дори да съществува, попада в зоната на недоказуемото, тъй като се изгражда от самия текст и в същото време се разрушава от него, и така поставя под съмнение същест­вуването въобще на оригинален източник). "Разговор със Спиноза" очевидно е дело на отлично подготвен литературен теоретик и философ, всестранен интелектуалец и мислител. В композицията откриваме реализирана и буквализирана (в аспекта на т.нар. перс­пективи на наративната трансмисия/комуникация) теза­та на Михаил Бахтин, че романът е диалогична семио­тична система. Със Спиноза разговаря реалният читател, който трябва само да впише името си на предвиденото от автора празно място в диалога. Така статусът на импли­цитния читател се покрива със статуса на реалния чита­тел по категорично натрапчив металингвистичен начин. Това също има силен постмодерен ефект на съмнение във възможностите на текста и въобще съмнение в по­тенциала на означаванията. В крайна сметка този похват още повече радикализира постмодерната "граматика" в романа на Смилевски. Тук, разбира се, се включва и обичайната постмодерна тактика за саморецензиране на произведението: авторът си позволява още един текст - "Защо Спиноза? Вместо послеслов", в който продължава играта с размиване на границите между "фактография" и "мистификация". А това, разбира се, усилва метаези­ковата, автореферентна перспектива на произведението. Да заключим: "Разговор със Спиноза" е наистина вълнуващ постмодерен роман. Написан е чисто, прецизно и ясно. С добре обмислен предварителен план и ерудиция на учен. Със страст и емоция на романтик. С убедител­ност на реалист. С метафоричност на модернист. И раз­бира се, с перо на постмодернист. Необходимо ли е повече от това, за да кажем: "Ето го най-после романа, ето го най-после автора!"."
Венко Андоновски

Гоце Смилевски е роден на 9 април 1975 г. в Скопие. Учи общо и сравнително литературознание в университета "Св. Св. Кирил и Методий" в родния си град. Продължава образованието си в Карловия университет в Прага, а след това прави докторска дисертация в Европейския университет в Будапеща. Публикува първия си роман "Планета на неизкуството" през 2000 г. Следващата му книга - "Разговор със Спиноза" - е обявена за роман на 2002 г. в Македония. Преведена е в САЩ, Словения, Полша, Сърбия, Хърватска, Финландия. Заглавието получи високата оценка и на българската публика - както на критиката, така и на читателите с по-изтънчен вкус. За третия си поред роман, "Сестрата на Зигмунд Фройд", Гоце Смилевски е носител на Наградата за литература на Европейския съюз за 2010 г. Автор е на пиесите "Спиноза" и "Три малки танцови стъпки през границата".

"Сестрата на Зигмунд Фройд" затвърждава впечатлението от вдъхновените творчески търсения и ерудицията на младия автор. Европейската критика неслучайно отличи произведението с Наградата за литература на Европейския съюз (2010). Зигмунд Фройд е една от най-известните исторически фигури, но какво знаем за неговите сестри? Когато нацистите нахлуват в дома му, Фройд се сдобива с виза, но и с възможност да определи хората, които ще вземе със себе си. Той избавя своя лекар, домашните помощнички, кучето, сестрата на съпругата си, ала нито една от четирите си сестри. Така те се озовават в концентрационния лагер в Терезин, докато брат им изживява последните си дни в Лондон. Базиран на документалистика, този изпепеляващ роман е озвучен с гласа на Адолфина - най-малката и най-благата от сестрите на Фройд - една умна и чувствителна жена, отритната от майка си, която никога не сключва брак. Свидетел на гения на своя брат, както и на културното и артистично великолепие на Виена в ранните години на двадесети век, тя копнее за стил на живот, позволен на малко жени по онова време. От близостта с брат ѝ в периода на тяхното детство, през любовта ѝ към неин състудент и времето, прекарано със сестрата на Гюстав Климт във виенска психиатрична клиника, до мечтата ѝ един ден да живее във Венеция и да има собствено семейство, сестрата на Фройд в този блестящ постмодерен текст въплъщава изумителната проникновеност и дълбоките чувства на една жена, чийто образ тъне в сенките на историята.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg