Самоучител по литература - книга 2
Поети на България. От Пенчо Славейков до Никола Вапцаров

Гео Милев Времетраене: 1:16 мин. Любов като роман Ашли Постън Времетраене: 1:00 мин. Изгубени в полета от чувства Б. К. Борисън Времетраене: 0:56 мин. Моят кулинарен дневник и разни други мисли. Биография Стенли Тучи Времетраене: 1:00 мин. Парти с казуар Леонардо Сан Пиетро Времетраене: 1:03 мин. В лабиринта на хормоните: Ендометриоза Михаела Шехова Времетраене: 1:01 мин. Ади Цанова Времетраене: 2:13 мин. Да целунеш небето Криста Ричи, Бека Ричи Времетраене: 1:05 мин. Незабрава Катя Зографова Времетраене: 0:59 мин. Страховете и вярванията Лиз Бурбо Времетраене: 0:59 мин. Пробуждане Дийпак Чопра Времетраене: 0:59 мин.

Литературен живот, творчески портрети, анализи на творби, обобщения. Втората книга включва авторите:

• Пенчо Славейков
• Пейо Яворов
• Димчо Дебелянов
• Гео Милев
• Христо Смирненски
• Атанас Далчев
• Никола Вапцаров

Книгата е предназначена за всеки, който иска да навлезе сам и с разбиране в света на литературата. Тя обхваща цялостно предвидения по учебната програма фактически материал за литературната епоха, за авторите и творческия им път. Съдържа богати литературно знания и улеснява диалога на учител и ученик в клас, самоподготовката на ученици, кандидат-студенти, студенти.

По основни проблеми са анализирани всички главни творби на българските поети, като се ползва последната дума на литературната критика.

Настоящото издание е съвместимо с учебната програма за 2025/2026 г.

Ако имате нужда от подвързия за различни формати учебници, тетрадки и учебни помагала, посетете нашата специална секция Подвързии.

Мили г-н Василев, аз и жена ми честитим новата 1961 г. Пожелаваме здраве и добър живот! Как сте? Какво работите? Защо не напишете един портрет на Вашия мил и толкова нещастен приятел Яворов? Бъдете сигурен, че ако сторите това, ще стане нещо чудесно. Всички добри xopa ще посрещнат c най-голямо задоволство Вашия труд. Кой друг би могъл да стори това, освен Вие, който в ония трудни минути бяхте като канара зад неговия вече немощен гръб? Ако не сторите това не ще ли изневерите на един дълг към потомството?
Простете ми, че имам смелостта да говоря за всичките тези неща. Вие знаете, че аз винаги съм считал, че само Вие можете да напишете нещо от решително значение за нещастния ми брат.
Ваш предан Атанас Т. Крачолов

Това писмо братът на Пейо Яворов изпраща до един от най-близките приятели на поета. Когато приятелят чете писмото, вече са отминали 47 години от трагичната смърт на забележителният български творец Яворов, но неговата съдба и поетични стихове продължават да се помнят. Дори днес множество от стихотворенията на талантливите и прочувствен роден поет се запечатват в съзнанието на читателите. Несъмнено с меланхолия и емоционалност са заредени голяма част от стиховете, но творчеството на автора се разделя на два различни периода, отразяващи напълно и неговото битие. Първият е революционно настроеният, а вторият – чувственият, изпълнен с любов, мъка и тъга. Именно в тези две полюсно различни посоки се развива и животът на поета.

Роден на 13 януари 1878 г. в гр. Чирпан с името Пейо Крачолов (по-късно Яворов), бъдещият поет от малък започва да проявява литературен интерес. Учи в чирпанлийското училище и е сред силните възпитаници, като се откроява с голямото си влечение към българския език и литературата. След успешния училищен период момчето постъпва в местната прогимназия. По време на третата година от обучението обаче майка му настоява той да се премести в Пловдив. Там младежът достига до пети гимназиален клас и през 1893 г. напуска училището, като се връща в родния град. През същата година започва работа като телеграфопощенец и в продължение на 8 години заради нея пътува из различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Поморие, София. Едва деветнадесетгодишен обаче, започвайки като пощенски чиновник, Пейо Крачолов упорито пише и стихове. Разпраща ги до редакциите, но без да види нито едно напечатано.
Въпреки това той не се отказва от писането. Междувременно, редом с пощенската работа и създаването на стихове, се присъединява и към Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Воден от творческата си амбиция, първоначално сътрудничи в различни издания, свързани с революционното движение. По-късно обаче се включва активно в дейността и многократно преминава границата с различни чети, за да се бори за свободата на Македония. Постепенно Пейо Яворов става един от най-изявените защитници на идеята за освобождаване на македонските земи, превръща се в най-дейния сподвижник на Гоце Делчев и по-късно в негов пръв биограф (след публикуването на изданието “Гоце Делчев” през 1904 г.). Редом с революционните настроения, младият четник не отклонява внимание от писането на стихове. Всъщност именно пламенните борби в този период от живота си Яворов отразява в бунтовни произведения. Сред знаковите творби са стихотворенията “Заточеници”, “Арменци”, както и поетичният цикъл “Хайдушки песни”. Цикълът е посветен на Гоце Делчев, който се оказва една от основните фигури в живота на Яворов. Смъртта на Делчев през 1903 г. нанася силен душевен удар на младия поет и малко след това той се отделя от революционната си дейност.

Три години преди трагичната загуба на своя приятел обаче Яворов има сериозен повод за радост. Продължавайки да изпраща свои творби до различни редакции, веднъж част от тях изпраща и до списание „Мисъл". Още първите няколко произведения правят силно впечатление на хората в редакцията. Пенчо Славейков, един от основателите на списанието, веднага забелязва стойността на стиховете, написани свободно с лекота и подписани с инициалите „П. KP". След като забелязва талантливия поет, Славейков предлага стиховете да излизат под псевдонима „Яворов".
По това време работата в пощата отвежда младежа до Поморие. Там Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза. Вдъхновен от познанството си с нея, поетът пише поемата „Калиопа”. След като завършва своята творба, веднага я изпраща в редакцията на „Мисъл". Изобщо обаче не подозира за огромния ефект на това произведение и през ум не му минава, че то ще му проправи широк път към литературните среди. Тодор Влайков, тогава един от редакторите на „Мисъл", съобщава на другите за полученото забележителното произведение. Д-р Кръстьо Кръстев взима поемата и започва да я чете, а след него и Славейков прочита талантливо написаните редове. Когато приключва, всички вторачват поглед в лицето на неоспоримия авторитет Пенчо Славейков. Той, от своя страна, бързо прави кратък коментар под въздействието на прочетените стихове: „Хубава, много хубава работа. Бива си го тоя Крачол. Има у него божествена дарба. Заслужава името, което му турнахме".

Не след дълго младият поет се озовава в София със съдействието на д-р Кръстев и Славейков. Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание. През 1901 г. вече е факт първата му стихосбирка – „Стихотворения“. Придобива успех и се преиздава за втори път, като е с предговор от Пенчо Славейков. В началото на престоя си в София, освен в списанието, Пейо започва работа и като библиотекар. По-късно вратите на литературния свят започват да се отварят една по една. През 1907 г. е издадена втората Яворова стихосбирка – „Безсъници”, за която всички са категорични, че проправя пътя към модерната българска лирика. Поезията на Яворов в тази стихосбирка е символистична, пропита с меланхолия, прозрения и терзания, като променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане. Постепенно Пейо започва да се ползва с уважението на много от своите нови колеги. Нает e за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на Македоно-одринското движение. Командирован е няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература. Пътува до Нанси, Женева, Виена и Париж, където усилено чете модерна френска поезия. Продължава сътрудничеството си в изданието „Мисъл”, а по-късно започва и като драматург в Народния театър.
Животът в столицата поставя и още едно предизвикателство пред мъжа – откриването на любовта. През 1906 г. се запознава и влюбва на мига в Мина Тодорова, сестрата на писателя Петко Тодоров. Още от самото начало обаче връзката им се изправя пред трудности. Едва 16-годишна тогава, Мина също се влюбва в поета, но семейството ѝ е напълно против това. По тази причина често двамата общуват само чрез писма. Четири години след началото на връзката обаче при едно от своите пътувания до Париж Яворов не отива по работа, а изпраща своята любима завинаги. Вследствие на заболяването си от туберкулоза, на 20 години Мина умира в санаториума, където се провежда лечението ѝ и е погребана във френската столица. Нещастието изправя писателя пред същински емоционален ужас. Цялата болка и тъга дава ефект върху произведенията и всичко се излива в стихове. Именно Мина е личността, заради която се появяват емблематичните и до днес стихотворения „Две хубави очи”, „Среднощни вълнения” и „Благовещение”.

Две години след трагедията, в навечерието на Балканската война, Яворов става доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета. В резултат на това по-късно поетът е награден с кръст „За храброст“. В същата 1912 г. в живота на Пейо Яворов се появява друга жена – Лора, дъщерята на държавника Петко Каравелов. Не след дълго двамата сключват брак. Началото на любовната връзка между тях е огнено и страстно, но краят е изпълнен с фатална разрушителна страст. Само година след брака им Лора се самоубива. Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това взима пистолет и прави решителна стъпка към самоубийство. Опитът се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Нещастията обаче продължават да връхлитат и с пълна сила разрушават живота на твореца. Съкрушен от съдебен процес, който го обвинява, че е убиецът на своята жена, поетът напълно сломява духа си. На 29 октомври 1914 г. Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Опитът този път е успешен.

След себе си писателят оставя предсмъртни писма, показващи силната и разрушителна емоция, която терзае душата му. Именно чувствата обаче, които слагат край на Яворовия живот, са и движещата сила на неговия талант. Както на революционните настроения, така и на любовта към Мина и към Лора са посветени не малко стихотворения, които се превръщат в гениални достижения и емблематични и до днес произведения.

Димчо Дебелянов е един от най-великите български поети на ХХ век, признат класик на българската поезия. Неговите стихотворения излъчват неповторима атмосфера на нежност, топлина и тъга. Светът на Дебелянов е свят на дълбоки чувства, психологически дадености и трансформации, присъщи единствено на човек с много сложна натура.

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в семейството на занаятчия. Останал от рано без баща, отговорността за семейството пада върху плещите на съвсем младия Димчо. През 1896 година семейството се премества в Пловдив, където бъдещият поет учи в "Жълтото училище", по-късно известно като "Пловдивската мъжка гимназия". След това животът и творчеството му са свързани със София, където семейството се установява да живее през 1904 година. Две години по-късно в списание "Съвременност" са публикувани първите му стихотворения - тогава Дебелянов е едва 19-годишен. В началните си творчески опити е повлиян от известните български поети П. Славейков и П. Яворов, както и от някои френски и руски символисти. След като завършва гимназия сменя няколко работи - работи в метеорологична служба, стенограф е в Народното събрание, коректор и журналист. През 1907 година се записва да учи в "Юридическия факултет" на "Софийския университет", след което през следващите девет години активно сътрудничи на списанията "Съвременник", "Нов път", "Оса" и др. Дебелянов перфектно владее френски, руски и английски език и безпроблемно превежда автори като Бодлер, Верлен и Шекспир. Той е един от издателите на "Българска антология", в която са събрани най-ценните образци на българската поезия. През 1914 година основава литературния кръг "Звено", в който участие вземат такива известни български творци, като Николай Лилиев, Л. Стоянов, Йордан Йовков, Христо Ясенов, Гео Милев и др.

В поезията на Дебелянов, характерните за символизма печални настроения и сръбни изживявания звучат приглушено, омекотени от типичното за темперамента му "светло смирение". Болката от съприкосновението с реалния свят се изживява по-сдържано, тоналността е задушевна, лишена от поетична поза и показност на чувствата. Оттук произлиза и дълбоката, завладяваща искреност на стиховете му. Една от характерните особености на неговото творчество е едновременното съществуване на разнородни (романтични, символистични и реалистични) елементи. Примерно ранния творчески период на автора се характеризира с особеното влияние на Славейков и неговия индивидуализъм. Стихотворенията му от този период са изпълнени с романтични мечти и копнежи за радост, щастие и любов. Присъства неспокойният, неудържим стремеж към недостижимото и с болезнена носталгия по невъзвратимото минало. Това са така наречените любовни стихотворения на Дебелянов, сред които са "Светла вяра", "Скри се златно слънце зад горите", "Молитва", "Малинен дъх разпръскват твоите устни", "Черна песен", "Видения" и др. Любовната му лирика е събрана в сборника "Аз искам да те помня все така". В разказа "Скрити вопли" авторът поставя темата за родното. Творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална лирическа повест за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него. Към военната поезия на Дебелянов критиката отнася 6 стихотворения, които са открити в раницата на поета, след смъртта му ( "Прииждат, връщат се", "Нощ към Солун", "Старият бивак", "Тиха победа", "Един убит", "Сиротна песен" ).

Когато започва Първата световна война Дебелянов е изпратен като доброволец на фронта. На 2 октомври 1916 година той загива в сражение в близост до Горно Караджово (дн. Моноклисия) 6 месеца преди да навърши 30 години. Посмъртно родната му къща в Копривщица е реставрирана и през 1957 година е превърната в къща-музей, която ежегодно е посещавана от множество туристи, дошли да се докоснат до света на един от най-добрите поети в българската литература.

"Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида."

Това е стихотворението, съдържащо прощалните думи на известния български поет Никола Вапцаров, обръщайки се към съпругата си, часове преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 г. Но какво знаем за него? Кога и къде е роден? Как е живял? И как се е стигнало до неговата "тежка, човешка, жестока, безока съдба"?

Никола Йонков Вапцаров е роден на 7 Декември (постарому 24 Ноември) 1909 г. в гр. Банско, който тогава все още е бил в границите на Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му била Елена Везюва - протестантска мисионерка и учителка. Всъщност фамилията му произлиза от прякора на баща му - Йонко "Вапцаров" или "Вапцара", който на времето закупил къща с вапцарница (дума от родопски произход за бояджийница, в която се боядисват и оцветяват платове, аби или вълна).
Особено влияние на малкият Никола оказва руснакът д-р Борис Майлер, който живял в къщата на семейство Вапцарови като бело­гвар­­дей­ски емигрант и който по-късно се оказало, че е болшевишки агент на НКВД. Никола Вапцаров учи в гимназията в Разлог от 1924 до 1926 г., а след това в Морското машинно училище във Варна в периода 1926 - 1932 г. Същото морско училище по-късно е кръстено на негово име.

След завършването си Вапцаров започва да работи като огняр и след това като механик в "Българска горска индустрия" АД в с. Кочериново. Малко хора са наясно обаче, че едновременно с това известният български поет организира, пише и играе роли в любителски театър.
През лятото на 1932 г. край фабриката в Бараково Вапцаров се среща с Бойка Димитрова и на 11 февруари 1934 г. се женят. Двамата живеят заедно в Кочериново и София до арестуването на Никола на 4 март 1942 г. Ражда им се син Йонко, който се разболява и умира на 7-месечна възраст. Младото семейство се сблъсква с невероятни трудности и мизерия, но остават верни на обичта си. През 1936 г. се преместват в София, където Вапцаров дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка.
През 1937 година Вапцаров печели единствения литературен конкурс през живота си - конкурса на списание "Криле" за негиви стихотворение на летателна тематика, а именно - "Романтика".

Бан Мар
София 1408, бул. Витоша 186 бл. 24
banmar@abv.bg