" Добре е да знаеш, че: Нищо в този живот не заслужава да викаш болката в душата си освен тъжното лице и сълзата на майката. Ако се научим да вървим през света с усмивка, няма да го направим по-хубав. (То и този, който го е създал, не е успял. Ако въобще се е старал в тази насока...) Сигурно е обаче, че прекосявайки света усмихнат, той ще ти се струва такъв, какъвто си го искал." Петър Софрониев ... |
|
|
Йорданка Маргаритова (1971) по образование е филолог. Романът „Лудници и храмове“ е първата и книга. В нея правилата на подреждане се диктуват единствено от една неизтощима фантазност, демонстративно отказваща да си даде сметка за посоката, в която тласка повествованието. Разказът се води от името на въдворен в психиатрично заведение луд, който се стреми не да направи равносметка (пък макар и травматично изкривена) на досегашния си опит, а да опише света и по такъв начин да го постигне. Героят, разбира се, не артикулира в книгата тази своя задача, но тя пробива като основа на хаотично сменящите се перспективи, държащи се ... |
|
|
Книгата се оказва най-продаваната за октомври, като при това няма улики авторът да се е спазарявал по някакъв начин със статистиците. Нещо повече – има данни, че тя е номинирана за една от 10-те най-добри нови книги за 2004 г. Хуморът на З.П., познат още от „Акорди извън клавиатурата” и „Кон на втория етаж”, не само е запазил своята жизнерадост, непривичност и добронамереност, но е станал и по-безкомпромисен – според сатирика от „Стършел” Кр. Кръстев. Книгата му е обиталище на неподозирано колоритни персонажи. Тук са брилянтният Филип Марлоу, страховитият Йосиф Висарионович, елегантният Ники Кънчев, злощастният щъркел ... |
|
|
„Черни лалета за Кант ” е втората самостоятелна книга на авторката. Това е една причудлива история, в която всеки следващ епизод се зарежда от предиханието на предишния. Делничният свят на Емма В., привидно строго опиращ се в разпознаваеми реалии, делови взаимоотношения и прецизно разпределение на времето, се насища със странни персонажи, които започват да диктуват своите условия за всичко онова, което има да се случва, своите повествователни конвенции за иначе познатия ни свят. Но и обвързаните с делничното фигури имат своя арсенал от странности и вълшебства, своя начин да коартикулират този свят. Самото комбиниране на ... |
|
|
След метафизично-ницшеанското „Проглеждане на гледката”, след декоративния a la Чавдар Мутафов мемоар „Далматинецътъ Марципанъ”, и най-сетне – след литературно-антиквитетната „Вещи и обнищвания в литературата”, вече държим в ръце четвъртата книга на писателя-dandy Любомир Милчев – „Комедиантите...”, декорирана с много загадъчни черно-бели фотографии от Николай Трейман. И тази книга прописва трудно отстоимото и строго осъждано в българската литература право на една мрачно-весела маниерност от необароково-щукатурен тип. Между фарса, водевила и живата картина тези текстове, пропити от усета за несъстоятелността на човешкото ... |
|
|
Олга Шурбанова е музикант по професия и писател по призвание. Една от най - авторитетните ни музикални критици, тя има издадени и четири балетристични книги - "Когато Париж беше твой" (1977), "Накажи ме с любов" (1989), "Само душата" (1999) и настоящата, "Лично време" (2002). Като главен редактор на сп. "Ек" - културен двуседмичник за българите в чужбина, тя е съставител и автор на 50 отпечатани и разпространявани по цял свят книжки и на сборника "Автономията живот. Диалози с бележити българи зад граница" (1997). Нейни литературни творби са публикувани във всички ... |
|
|
"Пиша, защото ме привличат игрите на въображението и изпитанията на оригиналния синтез - като частна форма на утопията. Пиша въпреки абсурдността и смъртта. Пиша, за да добия сили и намеря упование сред това разнебитено и обезверено човечество. Пиша също, за да се обявя срещу безразличието, което всекидневно наблюдавам. Ужасно е да бъдеш ням срещу онези, които превеждат всичко на езика на омразата. Най-сетне пиша, защото езикът е всичко, което притежавам - пространството средоточие на целия ми житейски опит. Когато пиша, усещам радостта, че живея. А това е повече, отколкото да съществувам." Иван Теофилов ... |
|
|
Хроника от краткото столетие ... "Константин Илиев не е съдник. Повтарям - за мен той е летописец. Най-близко е до Чехов. Като тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили и... може би... се старае да им помогне с някоя от противоотворите на изкуството."Леон Даниел ... |
|
|
"Спирки из рая" на Димитър Кирков само условно може да се нарече мемоарна литература. Защото за това произведение спомнянето и пътуването са две модулации на един и същ духовен процес, който се явява генератор на живота и в този смисъл притежава дълбоко екзистенциални измерения. "Погледнат в близост до смъртта", казва авторът, "всеки човешки живот е несполука, но нима само там е истинският наш живот. Съдбата неизбежно ни води към скръбта и все пак точно в спомена ние можем да спрем където пожелаем. Прагът под моста на Тунджа сега бучи глухо и чуждо, но стига да поискам, и ще върна ония води, които ... |
|
|
Христо Запрянов е роден през 1963 г. в гр. Пловдив. През 1988 г., едва 25-годишен, написва първия си роман „Одраното куче”, който излиза през 1992 г. и печели безапелационно Националната награда за дебют „Южна пролет”. „За този български роман бих захвърлил творбите на цяла една генерация немски писатели” Der Stern Magazine „...Нито един детайл не е излишен. Характерите са очертани пестеливо – няма словесен баласт, няма сантименталност. Романът „Одраното куче” единствено може да се сравни с „Един ден от живота на Иван Денисович” на Солженицин.” New Book Magazine Подобни щедри отзиви излизат във всички страни, където ... |
|
|
Невероятните разкрития, за какво ли не. Записани на коляно и по-често на маса в присъствието на ракия и мезе от кореспондента на агенция Франс прес - Плешивец, Белоградчишко, някой си Давид, така и не стана ясно как се казва по-нататък и впоследствие. Четете и се веселете, а не се повъртайте на мегдана без работа. А наздраве! ... |
|
|
„Когато си мома с вече поувяхнало младежко излъчване, без афиширана сериозна връзка, а даже и без дете, в болница като тази, в която тече нескончаем латиноамерикански сериал, превърнал се в част от ежедневните занимания, то едва ли не всеки разведен, неженен, че и все още семеен колега на възраст между 35 и 65 години решава, че при теб номерът му непременно ще мине. Сигурно защото смятат, че вече си достатъчно отчаяна и си готова да се бухнеш на последния закъснял влак с шепата му останали пътници. Това с избора е лукс, който не можеш да си позволиш." „Устните ти са сухи и около тях леко боде. Това усещане ще ми ... |
Книги 
