Олга Шурбанова е музикант по професия и писател по призвание. Една от най - авторитетните ни музикални критици, тя има издадени и четири балетристични книги - "Когато Париж беше твой" (1977), "Накажи ме с любов" (1989), "Само душата" (1999) и настоящата, "Лично време" (2002). Като главен редактор на сп. "Ек" - културен двуседмичник за българите в чужбина, тя е съставител и автор на 50 отпечатани и разпространявани по цял свят книжки и на сборника "Автономията живот. Диалози с бележити българи зад граница" (1997). Нейни литературни творби са публикувани във всички ... |
|
|
"Пиша, защото ме привличат игрите на въображението и изпитанията на оригиналния синтез - като частна форма на утопията. Пиша въпреки абсурдността и смъртта. Пиша, за да добия сили и намеря упование сред това разнебитено и обезверено човечество. Пиша също, за да се обявя срещу безразличието, което всекидневно наблюдавам. Ужасно е да бъдеш ням срещу онези, които превеждат всичко на езика на омразата. Най-сетне пиша, защото езикът е всичко, което притежавам - пространството средоточие на целия ми житейски опит. Когато пиша, усещам радостта, че живея. А това е повече, отколкото да съществувам." Иван Теофилов ... |
|
|
Хроника от краткото столетие ... "Константин Илиев не е съдник. Повтарям - за мен той е летописец. Най-близко е до Чехов. Като тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили и... може би... се старае да им помогне с някоя от противоотворите на изкуството."Леон Даниел ... |
|
|
"Спирки из рая" на Димитър Кирков само условно може да се нарече мемоарна литература. Защото за това произведение спомнянето и пътуването са две модулации на един и същ духовен процес, който се явява генератор на живота и в този смисъл притежава дълбоко екзистенциални измерения. "Погледнат в близост до смъртта", казва авторът, "всеки човешки живот е несполука, но нима само там е истинският наш живот. Съдбата неизбежно ни води към скръбта и все пак точно в спомена ние можем да спрем където пожелаем. Прагът под моста на Тунджа сега бучи глухо и чуждо, но стига да поискам, и ще върна ония води, които ... |
|
|
Христо Запрянов е роден през 1963 г. в гр. Пловдив. През 1988 г., едва 25-годишен, написва първия си роман „Одраното куче”, който излиза през 1992 г. и печели безапелационно Националната награда за дебют „Южна пролет”. „За този български роман бих захвърлил творбите на цяла една генерация немски писатели” Der Stern Magazine „...Нито един детайл не е излишен. Характерите са очертани пестеливо – няма словесен баласт, няма сантименталност. Романът „Одраното куче” единствено може да се сравни с „Един ден от живота на Иван Денисович” на Солженицин.” New Book Magazine Подобни щедри отзиви излизат във всички страни, където ... |
|
|
Романът "На друг език" навлиза в малко изследвани от българската литература области – това е една книга за първозданната сила на Словото и пътя към него. Преплитането на магичното и реалното извежда текста на нивото на универсалното, което го прави достижим и подмамващо потаен едновременно. Книгата е вълнуващо приключение за най-смелите, онези, които имат силата на духа и дързостта на сърцето да поемат по следите на една от най-големите загадки, стояли някога пред човека; загадка, в сравнение с която египетските пирамиди и НЛО-тата биха изглеждали като обикновени технически подробности – загадката на Словото. ... |
|
|
Невероятните разкрития, за какво ли не. Записани на коляно и по-често на маса в присъствието на ракия и мезе от кореспондента на агенция Франс прес - Плешивец, Белоградчишко, някой си Давид, така и не стана ясно как се казва по-нататък и впоследствие. Четете и се веселете, а не се повъртайте на мегдана без работа. А наздраве! ... |
|
|
„Когато си мома с вече поувяхнало младежко излъчване, без афиширана сериозна връзка, а даже и без дете, в болница като тази, в която тече нескончаем латиноамерикански сериал, превърнал се в част от ежедневните занимания, то едва ли не всеки разведен, неженен, че и все още семеен колега на възраст между 35 и 65 години решава, че при теб номерът му непременно ще мине. Сигурно защото смятат, че вече си достатъчно отчаяна и си готова да се бухнеш на последния закъснял влак с шепата му останали пътници. Това с избора е лукс, който не можеш да си позволиш." „Устните ти са сухи и около тях леко боде. Това усещане ще ми ... |
|
|
Тази книга е продължение на "Вечния българин", издадена през 2005г, която имаше голям успех сред читателите! Един млад столетник още броди в Балкана. Още воюва. Още прави любов. Лекува неизлечимото. Вижда невидимото. Спечелил е всички войни, които държавата е загубила. Само той знае истината: как хартията ограби златото Как победите ни...бяха победени Кой ще спаси българите от "Спасителите" на България. ... |
|
|
2 в 1. Плащаш 1 – получаваш 2! ... "Една следвоена, слепена хипарска книга, в която тъгуват Фриско и Айтос, двугрифката на Джими Пейдж и Атон, 68-ма и 86-а, Пигмалион и автостопът... Оловни цепелини, партийни секретари-екстрасенси, паднали ангели и други подобни оксиморони. Една голяма и яка оловна пържола, която би била вкусно четиво и за старци с изхабени от дъвчене на текстове зъби, и за млади дихатели, които не обичат да преглъщат букви на хартия. Пържолата, която не тъгува. Защото и е густо (вкусно – лат.) в компанията на гарнитурата от хрупкави рок-опери, разтапящи се канцонети, блусове, псалми и кавър-версии. ... |
|
|
Софистът събитие ... Белетристичният дебют на Георги Гочев съчетава научните интереси в полето на една непрекъснато разширяваща се „продължаваща античност” с поетическото изостряне на интерпретативните парадокси. Обръщането към различни митологически сюжети – от случая Полифем до случая Войцек, тук става не с цел да се постигне панорамна всеобхватност и монументалност на повествованието, а заради богатите възможности за проекции на фигури. Така пластове като античност и романтизъм участват при Гочев не в качеството си на аргументи, а във връзка с тяхната способност да произвеждат отношения. Затова и в хода на ... |
|
|
След „Нефертити в зимна нощ”(2001, ИК Жанет 45) Карастоянов зави към романа и в същото издателство през 2003 г. издаде „ Аутопия: другият път към ада ”, номиниран за български роман на годината от Фондация „Вик”. „ Смъртта е за предпочитане ” пък получи голямата награда за непубликуван роман „Развитие”. Наградите обаче явно не са го съблазнили напълно, защото в „La vie en Rose...” авторът отново се връща към старата си слабост – разказът. В новия си сборник разкази Карастоянов не повтаря някогашния начин за разказване на тъжни истории за тъжни хора. Онези два опита в областта на романа явно са си казали думата: „La vie en ... |
Книги 
