Приказките в тази книга са преразказани от Роканов както под въздействието на българския фолклор, така и с помощта на цитати от най-добрите ни живописци от 20-те и 30-те години на ХХ век – Иван Милев, Цанко Лавренов, Сирак Скитник, Николай Райнов, Златю Бояджиев. В тази връзка в текстовете на приказките са имплантирани фрагменти от техни произведения. Поведен в своята творческа стратегия от приказката "Ум имам, пари нямам", адаптиращият фолклорните послания Роканов отново дава израз на своята комбинативност и изобретателност – качества, които са особено ценени и култивирани и от българския народ. ... |
|
|
Също както и в книгите си за големи, в "Децата на кактуса" Велизар Николов тихо, деликатно и проницателно наблюдава света и го превръща в неочаквани и сепващи поетични образи. Всъщност разграничаването на поезията му на "детска" и "възрастна" изглежда формално. Без излишно умиление от невръстния адресат, поетът насища стиховете си с тръпчива меланхолия, шеговита ирония и светла тъга. "Децата на кактуса" с подвеждаща лекота ни убеждава, че в поезията не съществуват възрастови граници, че самородният поетичен образ е еднакво разбираем и от децата, и от възрастните, нужна е само по- ... |
|
|
„Книгата е тайнство – появява се неочаквано отнейде и те повежда нанякъде”, казва самият автор в своето поредно литературно приключение. В него водач из тайнствените селения на фантазията е д-р Сириус – червеноухото котараче, пристигнало от далечна планета, за да разгадае тайните на прочутите сладкари от Наймеден. И както във всяко приключение, тук също има „непредвидими клопки по пътя” – буря, зла вещица, страшният Топак – но и приятели, които винаги се появяват в най-нужния момент. А понякога без предупреждение си тръгват – за да разберем колко сме ги обикнали, колко ще ни липсват... ... |
|
|
"Този човек говори като равен с равните си - за равните им. Той гледа хората не от долу на горе, нито от горе на долу, а някак съвсем мъничко отстрани... Като че ли не иска да му обръщат внимание, не държи на собствените си умозаключения за човешката природа и на наблюденията си над нея, не се натрапва на читателя. Книгите му се четат на един дъх, за по три-четири часа - именно защото е трудно да се откъснеш от този негов тон, който не се натрапва, а възпитава у читателя сдържаност и отрезвява. Вие ставате той и това е най-добрата терапия, която може да бъде предложена на съвременниците, да не говорим за потомците...& ... |
|
|
Биньо Иванов е един от най-причудливите български поети, който не може да бъде поставен в което и да е литературно течение, тенденция или поколение. Ударният му стих има зашеметяваща сила – той прекършва езика и неговите конвенции и налага собствен порядък, в който непрекъснато се усеща една екзистенциална празнота на битието. Няма теми, няма разказ, няма образи, в поезията на Биньо Иванов сякаш и въздух няма. Тя е едно особено безвъздушно пространство, в което предметите и чувствата се стопяват и анихилират. Невъзможно е днес някой да пише поезия на български, без да е влизал в това пространство – поезията на Биньо ... |
|
|
" Добре е да знаеш, че: Нищо в този живот не заслужава да викаш болката в душата си освен тъжното лице и сълзата на майката. Ако се научим да вървим през света с усмивка, няма да го направим по-хубав. (То и този, който го е създал, не е успял. Ако въобще се е старал в тази насока...) Сигурно е обаче, че прекосявайки света усмихнат, той ще ти се струва такъв, какъвто си го искал." Петър Софрониев ... |
|
|
Сега, след толкова години, отново ме връхлетя поетическата буря. Бях 16 годишен, когато не можех да не пиша стихотворения. Всеки ден тръгвах към Морската градина, сядах на една пейка до паметника на Пушкин и се понасях във въртопа на самохипнозата. Благодаря на съдбата, че в момента е същото. Освободен от театър, от всякакви служебни задължения, от политически съблазни и конюнктурна суета - искам да пиша поезия. И пиша... Това, което предлагам е писано само след 2000 година, но повечето е написано през януари и февруари 2002. Не зная дали това е най-добрата ми книга, но мисля, че е най-компактната и изпята на един дъх. ... |
|
|
"Сред полята притихнали, свежи, край прикътани бели села една синя рекичка бележи лъкатушна игрива следа. Тихо плискат се капки немирни, плах вечерник в тревата пълзи, а рекичката шушне неспирно и бърза, и бърза, и бърза. И навред над ливадите росни неусетно се спуска нощта, сякаш юноша влюбен докосва с плахи устни моминска уста." ... |
|
|
"Чувствам се ужасно. Той не ме обича и аз си лягам нещастна. Усещам се безпомощна, защото лицето му е толкова красиво, че не мога да спра да го описвам, а не мога да стана да пиша, докато той спи." Важно! Изданието е на много години и наличните бройки не са в перфектния вид, в който обичайно са книгите, които предлагаме. ... |
|
|
Сборникът с изследвания въвежда читателя в многовековното времепространство на българското слово — от "Златния век" на цар Симеон Велики с неговата златовезна реторика до отгласите на същия художествен език в поезията на Христо Ботев и Пейо К. Яворов. Споделени са резултати от продължителни издирвания на нови ръкописни, текстологически източници, които позволяват да се решават значителни въпроси от българистиката, балканистиката и славистиката. За първи път се предлага защитена с доказателства теза за първообраза на Симеоновия "Златоструй", който е само от 45 слова. Редица статии разкриват ... |
|
|
Лъжата е естествено състояние на ума. Бейби лъжкиньо е сборник разкази, но това е лъжа. Разказът е само един. Разказът е от много хора, в различно време, на различни места, но и това е лъжа. Бейби лъжкиньо е разказ на ужаса, което също може да е лъжа. Истината е някъде там - в онази зона на мрака, където всичко нереално е застрашително, заплашително и естествено. Бейби лъжкиньо е четвъртата книга на Мария Станкова. Тя има пет театрални пиеси, две куклени, една номинация за наградата на BBC и три сценария, по които се снимат филми. Мария Станкова има и още добри намерения, което е естествено. Важно! Изданието е на ... |
|
|
Йорданка Маргаритова (1971) по образование е филолог. Романът „Лудници и храмове“ е първата и книга. В нея правилата на подреждане се диктуват единствено от една неизтощима фантазност, демонстративно отказваща да си даде сметка за посоката, в която тласка повествованието. Разказът се води от името на въдворен в психиатрично заведение луд, който се стреми не да направи равносметка (пък макар и травматично изкривена) на досегашния си опит, а да опише света и по такъв начин да го постигне. Героят, разбира се, не артикулира в книгата тази своя задача, но тя пробива като основа на хаотично сменящите се перспективи, държащи се ... |
